— Силвия не е докосвала тук нищо, което не й принадлежи.
— Добре разбирам, че като баща…
— Не говоря като баща, а като полицай. Извикайте полицията да ви помогне. Тя ще бъде дискретна. Сигурен съм, че ще намерите някъде наоколо скрити нещата, както и съответните отпечатъци от пръсти върху тях. Хлапетата не се сещат да носят ръкавици, когато крадат. А сега ще отведа дъщеря си. Ако полицията открие истински доказателства, уличаващи я в кражба, готов съм да се явя вместо нея в съда и да поема върху себе си това, което я очаква, но съм сигурен, че ще се окажа прав.
След около пет минути изкара колата през портата.
— Кое беше русокосото момиче, което срещнах в коридора? С мъхести розови бузи, с петно на брадичката и с раздалечени сини очи.
— Сигурно е Олив Парсънс.
— Не бих се изненадал, ако се окаже тя.
— Уплашена ли изглеждаше?
— Не, изглеждаше самодоволна. Стотици пъти съм виждал този спокоен, самодоволен израз в съда. Ловя се на бас, че тя е крадлата, но сама няма да си признае. Едва ли!
— Имам чувството, че се събуждам от лош сън — въздъхна момичето. — О, татко, съжалявам! Толкова съжалявам! Как съм могла да бъда такава глупачка, такава кръгла глупачка! Чувствам се ужасно.
— Няма нищо — отвърна старши инспектор Батъл, като я помилва по ръката. С другата си ръка продължаваше да държи волана, произнасяйки обичайните утешителни думи: — Не се безпокой. Така Той ни изпитва. Да, това е нашето изпитание. Иначе не виждам за какво ще ни го изпраща…
Къщата на Невил Стрейндж край Хиндхед се къпеше в слънчева светлина.
Денят не бе типичен за месец април, един от редките горещи дни, по-горещ дори от дните през юни.
Невил Стрейндж слизаше по стълбите. Бе с бяла тениска и носеше под мишница четири ракети за тенис.
Ако имаше комисия за избор на човек, който е олицетворение на късметлията в Англия и на когото не му липсва нищо, тя несъмнено би се спряла на Невил Стрейндж. Той бе добре познат сред английското общество, първокласен тенисист и всестранно надарен спортист. Въпреки че не бе достигал финалите в Уимбълдън, бе участвал в редица открити турнири, а в смесените двойки на два пъти се бе класирал за полуфиналите. Може би бе прекалено всестранно надарен, за да стане шампион по тенис. Играеше отлично голф, плуваше великолепно и бе извършил няколко успешни изкачвания в Алпите. Бе на трийсет и три години, радваше се на чудесно здраве, добра външност, много пари, изключително красива жена, за която се бе оженил съвсем наскоро, и по всичко личеше, че няма никакви грижи или проблеми.
Въпреки това, когато в онази чудесна утрин Невил Стрейндж се спусна по стъпалата, сякаш някаква сянка се приближи към него. Сянка, видима може би само за неговите очи. Той я чувстваше, мисълта за нея го караше да бърчи чело и да гледа тревожно и объркано. Прекоси хола, изправи рамене, сякаш решително отхвърли някакво бреме, мина през дневната и излезе на остъклената веранда, където жена му Кей пиеше портокалов сок, обградена с възглавници.
Двайсет и три годишната Кей Стрейндж бе необикновено красива. Тя имаше изящно, грациозно, чувствено тяло. Безупречната кожа на лицето й се нуждаеше от съвсем лек грим, само за да я подчертае, а рядкото съчетание на тъмни очи и вежди с тъмночервени коси действаше пагубно на околните.
Съпругът й каза весело:
— Здравей, красавице. Какво има за закуска?
— За тебе онези отвратителни бъбреци, гъби и бекон — отвърна тя.
— Чудесно — изрече Невил.
Сипа си в чинията храна и си наля чаша кафе. За няколко минути настъпи благотворна тишина.
— О-о — пропя Кей сладострастно, като мърдаше пръстите на краката си, лакирани с червен лак. — Слънцето е прекрасно, нали? Въпреки всичко в Англия не било толкова лошо.
Току-що се бяха върнали от Южна Франция.
Невил прегледа набързо заглавията във вестника и се върна към спортната страница, като промълви само „хм…“.
После продължи с препечена филия и мармалад, остави настрана вестника и се залови с пощата.
Бяха се натрупали доста писма, но повечето от тях той хвърли веднага. Циркуляри, реклами, информации.
— Не ми харесват цветовете в дневната. Може ли да ги променя, Невил? — обади се Кей.
— Можеш всичко, каквото пожелаеш, красавице.
— Електрик — каза замечтано жена му — и сатенени възглавници с цвета на слонова кост.
— Липсва само маймунката — подхвърли той.