— Не виждам защо да не отидем там в началото на септември.
— О, Невил, но сигурно… — тя замълча.
— Не можем да отидем през юли или август заради турнирите — обясни Невил. — Но в Сайнт Лу ще свършим през последната седмица на август и оттам ще ни бъде доста удобно да заминем направо за Солткрийк.
— О, ще бъде идеално, прекрасно. Но си помислих… че тя е там винаги през септември, нали?
— Имаш предвид Одри?
— Сигурно могат да й предложат да ги посети по-късно, но…
— Защо да ходи по-късно?
Кей го погледна недоумяващо.
— Искаш да кажеш, че ще бъдем там по едно и също време? Какво невероятно хрумване!
Невил се раздразни:
— Изобщо не го намирам за невероятно. В днешно време това е твърде разпространено. Защо да не бъдем приятели? Така нещата ще станат къде по-прости. Та нали неотдавна ти сама го каза.
— Така ли?
— Да, не помниш ли? Говорихме за семейство Хау и ти каза, че на нещата трябва да се гледа с разбиране, цивилизовано и че новата съпруга на Ленард и бившата са много добри приятелки.
— О, не бих възразила. Наистина мисля, че е разумно. Но не смятам, че Одри ще бъде на същото мнение.
— Глупости.
— Не са глупости. Знаеш, Невил, че Одри ужасно те обичаше… Тя няма да го изтърпи дори за миг.
— Грешиш, Кей. Одри намира идеята за добра.
— Одри намира! Какво искаш да кажеш с това? Откъде знаеш какво намира Одри?
Той изглеждаше объркан. Изкашля се, за да върне самообладанието си.
— Всъщност вчера я срещнах случайно в Лондон.
— Не си ми казвал.
Невил се ядоса:
— Казвам ти го сега. Беше чиста случайност. Вървях през парка. Тя се появи насреща. Не смяташ, че трябваше да побягна, нали?
— Разбира се, че не — каза Кей замислено. — Продължавай!
— Аз… ние се спряхме, разбира се, после се върнах и продължих с нея. Реших, че това бе най-малкото, което можех да направя.
— И после.
— После седнахме и поговорихме. Тя бе много мила, наистина много мила.
— Радвам се за теб — подсмихна се Кей.
— Разбираш ли, побъбрихме за незначителни неща. Тя бе съвсем естествена и нормална в държането си и… и така нататък.
— Забележително! — възкликна жена му.
— Попита как си…
— Много мило от нейна страна!
— Поговорихме малко и за тебе. Наистина, Кей, тя бе безкрайно мила.
— Скъпата Одри!
— И тогава ми хрумна, разбираш ли, колко хубаво би било да станете приятелки, да се срещнем. Мина ми през ума, че бихме могли да го направим още това лято в Гълс Пойнт. Там всичко би могло да стане съвсем естествено.
— Идеята твоя ли беше?
— Разбира се.
— Не си ми споменавал за подобна идея.
— Защото едва тогава ми хрумна.
— Разбирам. Предложението е било твое и Одри е решила, че хрумването е чудесно?
Изглежда, едва сега нещо в поведението на Кей смути Невил.
— Какво има, красавице?
— О, нищо! Абсолютно нищо? Нито ти, нито Одри сте се замислили дали и аз ще намеря идеята за чудесна?
Невил я изгледа.
— Но, Кей, за бога, защо си против?
Тя прехапа устни. Той продължи:
— Ти сама каза… още онзи ден…
— О, не започвай отново! Аз говорих за други, а не за нас!
— Но това ме накара да помисля…
— Не ме прави на глупачка! Не ти вярвам.
Невил я гледаше с неприязън.
— Но, Кей, защо си против? Мисля, че няма причина да си против!
— Така ли?
— Струва ми се, че не става дума за ревност или нещо от този род. — Той замълча. Гласът му се промени. — Разбираш ли, Кей, отнесохме се много лошо с Одри. Не, не е вярно. Това няма нищо общо с теб. Аз се отнесох зле с нея. Безсмислено е да твърдя, че нямаше друга възможност. Бях убеден, че ако направим това, ще се почувствам по-добре. Ще бъда много по-щастлив.
— Значи не си бил щастлив? — изрече Кей бавно.
— Скъпо глупаче, какви ги приказваш? Разбира се, че бях щастлив, безкрайно щастлив. Но…
— Но… Там е работата! — прекъсна го тя. — Винаги е имало едно „но“ в този дом. Някаква проклета сянка витае наоколо. Сянката на Одри.
Невил я гледаше втренчено.
— Искаш да кажеш, че ревнуваш от Одри? — попита.
— Не ревнувам. Боя се от нея… Невил, ти не разбираш каква е Одри.
— Как да не разбирам, след като съм бил женен за нея повече от осем години!