— Какво е това?
— Биософт. Джейлин си го включи и каза, че е помислила, че е изход от ИИ. Представлява нещо като досие на Митчел, със съобщение до Хосака прикрепено накрая. Включи си го сам, ще схванеш картината по-бързо…
Търнър вдигна поглед от сивата джаджа.
— Как подействува на Джейлин?
— Каза, че е по-добре да си легнал, когато го поставяш. Като че ли не й хареса особено.
Машинните сънища носят специфичен световъртеж. Търнър легна в импровизираното общежитие на неизползвана плоча зелен темперопор и включи досието на Митчел. То се задействува бавно; имаше време да затвори очи.
След десет секунди очите му бяха отворени. Държеше се здраво за зеления темперопор и се бореше с гаденето. Затвори очи отново… То отново се надигна постепенно, импулсен, нелинеен потоп от факти и сензорни данни, някакво повествование, предадено чрез сюрреалистични скачащи разрези и юкстапозиции. Приличаше донякъде на това да лети върху нещо, което изчезва и се появява на случайни, невероятно кратки интервали, променяйки височината, наклона и посоката си с всяко появяване, само че промените нямаха нищо общо с каквато и да било физическа ориентация, а по-скоро бяха светкавични промени в парадигмата и символната система. Тези данни изобщо не бяха предназначени за въвеждане в човек.
С отворени очи той измъкна нещото от куплунга си и го задържа. Дланта му беше хлъзгава от пот. Приличаше на събуждане от кошмар. Не от ужас, в който събраните в юмрук страхове приемат прости и ужасяващи форми, а някакъв друг тип сън, несравнимо по-съсипващ, в който всичко е перфектно и вледеняващо нормално, и всичко е абсолютно погрешно…
Интимността на това нещо беше отвратителна. Той се бореше с вълните от директно прехвърляне, събирайки цялата си воля, за да смачка усещането, подобно на обич, натрапчива нежност, която наблюдателят започва да усеща към обекта на продължително наблюдение. Знаеше, че след дни или часове и най-дребните подробности от научните данни на Митчел могат да изскочат на повърхността на ума му, или името на любовница, дъхът на тежката й червена коса в слънчева светлина, проникнала през…
Той бързо седна, и пластмасовите подметки на обувките му тупнаха по ръждясалия под. Все още носеше шубата, и Смит и Уесън-а в страничния й джоб притискаше болезнено хълбока му.
Щеше да му мине. Психичният аромат на Митчел щеше да избледнее, така сигурно, както испанската граматика в речника му си отиваше след всяко използване. Беше изпитал просто едно досие от службите за сигурност на Маас, съставено от разумен компютър, нищо повече. Той постави обратно биософта в мъничкото черно калъфче на Конрой, запечата велкрото с палец и закачи найлоновата корда на шията си.
Забеляза звука на вълните, които се плискат в борда на платформата.
— Хей, шефе — каза някой иззад кафявото военно одеало, което закриваше изхода от жилищната част. — Конрой казва, е е време да огледаш хората, и след това двамата с него да отивате на друго място. — Брадатата физиономия на Оуки се появи иззад одеалото. — Иначе не бих те събудил, нали така?
— Не спях — каза Търнър и стана. Пръстите му рефлекторно опипваха кожата около имплантирания куплунг.
— Лошо — каза Оуки. — Докопах дермове, които те успиват директно за целия път, почасово бутонче, след това ти вкарват някакво страховито възбудително, дига те и право на работа, няма празно…
Търнър поклати глава.
— Заведи ме при Конрой.
5. РАБОТАТА
Марли се регистрира в малък хотел със зелени фикуси в тежки медни саксии и коридори с мозайка от шахматно подредени износени мраморни плочи. Асансьорът представляваше позлатена клетка с извити орнаменти и ламперия от червено дърво, миришеща на лимоново масло и малки пури.
Стаята й беше на петия етаж. Имаше един висок прозорец над авенюто, от тези прозорци, които можеш наистина да ги отвориш. Когато усмихнатият прислужник излезе, тя рухна в едно кресло, чиято плюшена тапицерия контрастираше предразполагащо с белгийския килим в приглушени цветове. Разкопча циповете на старите си парижки ботуши за последен път, изрита ги настрана и се загледа към дузината лъскави пликове, които прислужникът беше подредил на леглото. Утре трябва да си купя куфар, помисли си тя. И четка за зъби.
— Шокирана съм — каза тя на торбите на леглото. — Трябва да се взема в ръце. Всичко изглежда нереално. — Погледна надолу и видя, че и двата й чорапа са скъсани на пръстите. Поклати глава. Новата й чантичка лежеше на бялата мраморна маса до леглото; беше черна, съшита от кравешка кожа, дебела и мека като фламандско масло. Беше струвала повече, отколкото тя би дължала на Андреа като част от наема й за един месец, и това беше вярно и за дори само една нощ в този хотел. Съдържаше паспорта й и кредитния чип, който беше получила в Галери Дюперей, изтеглен от сметка на нейно име в орбитален клон на Недерландс Алгемайне Банк.