Намери ги свили се в тясната ивица сянка, хвърлена от дълга сива стена. Бяха трима; той усети миризмата на кафе, преди да ги види. Почернялото от огъня емайлирано кафениче балансираше нестабилно върху мъничкия примус. Очакваше се да усети миризмата му, разбира се; очакваха го. Иначе щеше да намери руината празна, и след това щеше много тихо и почти естествено да умре.
Двама мъже и една жена; напукани, прашни тексаски ботуши, дънкови дрехи, така лъщящи от смазка, че сигурно бяха непромокаеми. Мъжете носеха бради, и неподстриганите им коси бяха вързани на теметата в избелели от слънцето кокове с шнурчета от сурова кожа, косата на жената беше сресана на прав път и привързана назад, откривайки обветрено и с белези лице. До стената беше подпрян стародревен мотоциклет BMW, ожуленият му хром и олющената боя бяха напръскани със спрейови петна жълтеникаво-кафяво-сив пустинен камуфлаж.
Той отпусна дръжката на Смит и Уесън-а и го остави да се завърти около показалеца, така че дулото сочеше назад и нагоре.
— Търнър — каза един от мъжете и се надигна. По зъбите му проблясваше евтин метал. — Сътклиф. — Следа от акцент, вероятно австралийски.
— Локалната група? — Той погледна към другите двама.
— Локалната — каза Сътклиф и бръкна в устата си с измацани палец и показалец, измъквайки пожълтяла и покрита тук-таме със стомана протеза. Истинските му зъби бяха бели и съвършено равни. — Ти измъкна Шове от IBM за Мицу, — добави той, — и се говори, че ти си измъкнал Семьонов от Томск.
— Въпрос ли е това?
— Бях охрана в IBM-Маракеш, когато ти взриви хотела.
Търнър погледна другия в очите. Те бяха сини, спокойни и много светли.
— Проблеми ли ти създава това?
— Не бой се — каза Сътклиф. — Просто имах предвид че съм те виждал как работиш. — Той натисна протезата обратно на мястото й. — Линч, — кимване към другия мъж, — и Вебер — към жената.
— Свеждай обстановката — каза Търнър и се наведе в ивичката сянка. Клекна, все още държейки оръжието.
— Пристигнахме преди три дни с два мотопеда — каза Вебер. — Погрижихме се единият да си счупи средната ос за в случай че трябва да даваме обяснение защо сме отседнали тук. Наоколо има рядка пътуваща популация, цигани-велосипедисти и култисти. Линч опна оптично влакно на шест километра на изток и го включи в телефон…
— Частен?
— Автомат — каза Линч.
— Направихме пробно обаждане — каза жената. — Ако не работеше, щеше да го знаеш.
Търнър кимна.
— Пристигнали съобщения?
— Нищо. Пази се строго за голямото шоу, каквото и да бъде то. — Тя повдигна вежди.
— Ще бъде измъкване.
— Сравнително очевидно — каза Сътклиф, сядайки до Вебер с гръб към стената. — Макар че дотук тонът на операцията звучи като на нас наемниците да не ни се каже дори кого ще измъкваме. Нали, г-н Търнър? Или може би ще ни се разреши да го прочетем във вестниците после?
Търнър не му обърна внимание.
— Продължавай, Вебер.
— След като пуснахме линията, останалите от групата се просмукаха на по един или двама. Последни бяха една каравана япончета.
— Това беше грубо — каза Сътклиф. — Малко прекалено демонстративно.
— Мислиш, че може да ни е издънило ли? — попита Търнър.
Сътклиф сви рамене.
— Може би да, може би не. Вкарахме я доста бързо. Дяволски късмет беше, че имахме покрив, под който да я скрием.
— Пътниците й?
— Излизат само нощем — каза Вебер. — И знаят, че ще ги убием, ако се отдалечат на повече от пет метра от караваната.
Търнър хвърли поглед към Сътклиф.
— Заповед на Конрой — каза онзи.
— Заповедите на Конрой вече не важат — каза Търнър. — Конкретно тази остава. Що за хора са?
— Медици — обади се Линч. — до уши в медицината.
— Добре — каза Търнър. — Останалата част от групата?
— Оградили сме си малко сянка с миметични платна. Спят на смени. Няма достатъчно вода, и не можем да рискуваме с готвенето. — Сътклиф се протегна към кафеничето. — Поставили сме стража около мястото и периодично проверяваме целостта на линията. — Той отсипа черно кафе в пластмасова чаша, която изглеждаше като че ли я е дъвкало куче. — Е, кога започват танците, г-н Търнър?
— Искам да видя караваната с докторчетата ви. Искам да видя командния пост. Не казахте нищо за команден пост.
— Всичко е уредено — каза Линч.
— Окей. Дръж — подаде Търнър револвера си на Вебер. — Виж дали можеш да ми намериш някакъв калъф за него. А сега искам Линч да ми покаже тези медици.
— Той предполагаше, че ще бъдеш ти — каза Линч, катерейки се без усилие по нисък сипей камъчета. Търнър го последва. — Имаш солидна репутация. — По-младият се обърна назад и го изгледа изпод перчема мръсна, обезцветена от слънцето коса.