— Той, Вирек, е доста страшен, мисля… — Марли се поколеба.
— Много вероятно — каза Андреа, отпивайки още една глътка кафе. — Очакваш ли някой толкова богат да е нормален и свестен човек?
— В един момент усещах, че той не е точно човек. Усещах го много силно.
— Че той и не е бил, Марли. Ти си разговаряла с изображение, с технически ефект…
— И все пак… — Тя направи жест на безпомощност, който моментално я накара да се чувствува раздразнена от самата себе си.
— И все пак той е много, много богат, и ти плаща доста, за да направиш нещо, което може би само ти можеш да направиш. — Андреа се усмихна и донагласи леко извърнатия въгленовочерен маншет. — Нямаш кой знае колко голям избор, нали?
— Знам. Предполагам, че точно това ме кара да се чувствам несигурно.
— Е, добре — каза Андреа. — Мислех да не ти го казвам известно време, но имам нещо, което може наистина да те накара да се почувстваш несигурно. Ако „несигурно“ е точната дума.
— Да?
— Смятах да не ти казвам изобщо, но съм сигурна, че той в крайна сметка ще се добере до теб. Подозирам, че подушва парите.
Марли остави внимателно празната си чаша на претрупаната малка ротангова масичка.
— Много си го бива в това — каза Андреа.
— Кога?
— Вчера. Започна, мисля, някъде около час след като си провела интервюто с Вирек. Обади ми се на работа. Оставил е съобщение тук, при портиера. Ако махна пресейващата програма — тя посочи телефона — сигурно ще се обади до половин час.
Марли си спомни очите на пазача и скърцането на велосипедната верига.
— Каза, че иска да говори — продължи Андреа. — Само да говори. Искаш ли да говориш с него, Марли?
— Не — отвърна Марли, и гласът й беше глас на малко момиче, тънък и странен. След това запита:
— Остави ли номер?
Андреа въздъхна, поклати бавно глава и каза:
— Да. Разбира се, че остави.
9. НАГОРЕ В ПРОЕКТИТЕ
Паркът беше пълен с шестоъгълници като пчелна пита, с цвят на кръв. Всичко беше топло. И меко, много меко.
— Каква каша — продума ангелът. Гласът й беше далечен, но нисък и богат и много ясен.
— Трябваше да го изкараме от при Леон — каза другият ангел. — Там не се тича по тоя начин нагоре по стълбите.
— Сигурно е имал нещо в този, големия джоб тук, виждаш ли? Срязали са го и са взели нещото.
— И не само това са срязали, сестричке. Исусе. Виж.
Шестоъгълниците се завъртяха и заплуваха, когато нещо раздвижи главата му. Хладна длан до неговата буза.
— Внимавай да не се изцапаш — каза първият ангел.
— На Две за ден това няма да му хареса. Как мислиш, защо той се подплаши и отпраши така?
Гадно му беше, защото искаше да спи. С гаранция беше заспал, разбира се, но по някакъв начин електронните сънища на Марша се просмукваха в главата му, така че той се препъваше през начупени парчета от „Хора с влияние“. Сапунката течеше още отпреди той да се роди, сюжетът й приличаше на многоглав повествователен червей, който се навиваше и самопоглъщаше всеки няколко месеца, след което разгъваше нови глави, гладни за екшън и напрежение. Той го виждаше как се вие в цялостта си, по начин, по който Марша никога нямаше да го види, като удължена спирала от ДНК-то на Sense/Net, евтина, чуплива ектоплазма, точеща се към безбройните гладни за сънища. Марша го преживяваше през ролята на Мишел Морган Магнум, главната героиня, наследствен ръководител на корпорацията Магнум АГ. Днешният епизод обаче непрекъснато се изсукваше шантаво настрани от маниакално сложните романтични проблеми на Мишел и се увиваше в детайлни социоархитектурни описания на минкомни аркологии в стил Солери. Някои от детайлите изглеждаха подозрителни дори на самия Боби; той се съмняваше например дали там наистина има цели нива, посветени на продажбата на леденосиви велурени костюми с диамантени закопчалки на крачолите, или че имаше други нива, постоянно тъмни, обитавани изключително от гладуващи бебета. Това последното като че ли си спомняше да е от някаква религиозна статия, получена от Марша, която изпитваше към Проектите смесица от подозрение и ужас, като че ли те бяха някакъв надвиснал над нея вертикален ад, в който някой ден тя може да бъде насилена да се изкачи. Други сегменти на неврожаковия сън му напомняха Канала на Познанието, който Sense/Net даваше като безплатна добавка към всеки абонамент за симстим; там имаше подробни анимирани диаграми на вътрешната структура на Проектите, и отвратително монотонни дикторски лекции за стиловете на живот на различните типове техни обитатели. Тези, когато той успяваше да се съсредоточи върху тях, изглеждаха дори по-малко убедителни от проблясъците на синкавосив велур и подивели бебета, пълзящи тихо през мрака. Той гледаше как жизнерадостна млада майка реже пица с огромен промишлен струен нож в кухненския ъгъл на безупречно почистена боксониера. Една от стените се отваряше цялата към плитък балкон и правоъгълник от анимационно-синьо небе. На Боби му се струваше, че жената е черна, без да е черна, нещо като много, много тъмна и по младежки майчинска версия на някоя от порнокуклите от апарата в неговата стая. И имаше нещо като еднакви, малки, но филмово перфектни гърди. (В този момент замаяното му объркване беше подсилено от учудващо гръмък и съвсем не в стил на Sense/Net глас: „E, това аз го наричам определено признак на живот, Джаки. Ако прогнозата му не се е надигнала много, поне нещо друго го прави.“) И след това полетя по спирала обратно към гланцираната вселена на Мишел Морган Магнум, която отчаяно се бореше да предотврати прехващането на Магнум АГ от злокобния, базиран в Шикоку индустриален клан Накамура, представян в този случай (усложнение на сюжета) от главния любовник на Мишел за сезона, богатият (но някакси в смазваща нужда от нови милиарди) новосъветски политик Василий Суслов, който изглеждаше и се обличаше съвсем като Готиците в бара на Леон.