След това Боби схвана картината, и вселената се преобърна по начин, от който му се зави свят. Лампата висеше от тавана, таванът беше огледален, и той беше куклата. Сякаш дълго еластично въже го дръпна и запрати обратно през червените пчелни пити в стаята, където черното момиче режеше пица за децата си. Струйният нож не издаваше никакъв звук, плюейки фин абразив, разтворен в иглоподобна струя вода под високо налягане. Боби знаеше, че бе предназначен за рязане на стъкло и метал, не на пица, и искаше да й изкрещи, защото беше уплашен, че тя ще си отреже пръста, без дори да го усети.
Но не можеше да изпищи, не можеше изобщо да се помръдне или да издаде някакъв звук. Тя любовно отряза последното парче, настъпи крачния педал, който изключваше ножа, подреди нарязаната пица на обикновен бял керамичен поднос, след това се обърна към синия правоъгълник оттатък балкона, където бяха децата й — не, каза си Боби някъде вътре в себе си, няма начин. Защото нещата, които влетяха и се хвърлиха към нея, бяха не деца с делтапланери, а бебета, чудовищните бебета от съня на Марша, и ципестите им криле бяха смесица от розова кост, метал, кърпени изпънати мембрани от отпадъчна пластмаса… Той виждаше зъбите им…
— Ъхъ, — каза черният мъж, — изгубих те за момент. Не за дълго, нали разбираш, може би за минута нюйоркско време… — Ръката му, отразена в огледалата, взе плоска ролка от синя полупрозрачна пластмаса от кървавия парцал до ребрата на Боби. Внимателно, с палец и показалец, той изтегли ивица кафява, подобна на наниз пластмаса. Мънички искрици светлина проблясваха по ръбовете й и като че ли трептяха и се местеха.
— Нокти — каза той и натисна с другата ръка нещо като вградена резачка в запечатаната синя ролка. Подобното на наниз парче увисна свободно и започна да се гърчи.
— Екстра гадост — каза онзи и поднесе нещото в зрителното поле на Боби. — Новичко. Използват ги сега в Чиба. — Беше кафяво, безглаво, всяко зърно от наниза сегмент от тяло със светли, лъскави крачета. След това с фокусническо проблясване на ръцете си в зелени ръкавици мъжът го постави по дължината на отворената рана и деликатно издърпа последния сегмент, този най-близко до лицето на Боби. Той се отдели и измъкна след себе си блестяща черна нишка, която беше служила на нещото като нервна система, и когато тя се отдели, всеки набор крачета се затвори, съшивайки раната здраво като шев на ново кожено яке.
— Ето, виждаш ли — каза черният мъж, избърсвайки последните остатъци кафяв сироп с влажно бяло парцалче, — не беше чак толкова зле, нали?
Влизането му в апартамента на Две за ден изобщо не приличаше на това, което толкова пъти си беше представял. Като начало например никога не си беше представял, че ще го вкарат на инвалидна количка, отмъкната от родилен дом „Света Мария“ — името и серийният номер бяха старателно изрязани с лазер върху мътния хром на лявата ръчка. Жената, която го буташе, би се поместила прилично в някоя от фантазиите му; името й беше Джаки, едно от момичетата от Проектите, които беше видял при Леон, и, както беше почнал да се досеща, един от ангелите. Количката не издаваше нито звук, плъзгайки се по мъхестия сив мокет в тесния коридор на апартамента, но златните висулки по шапката на Джаки дрънкаха весело, когато тя го буташе.
Никога не си беше представял и че жилището на Две за ден ще е толкова голямо, нито че ще е пълно с дървета.
Пай, докторът, който се беше погрижил да обясни, че не е точно доктор, а просто някой, който „понякога помага“, беше седнал след операцията на оръфано кръгло столче в импровизираната си операционна, беше запалил ментолова цигара и сериозно беше посъветвал Боби наистина да не си дава зор през следващата седмица. След няколко минути Джаки и Риа, другият ангел, го бяха натъпкали в измачкана черна пижама, която изглеждаше като извадена от някой много евтин филм за нинджи, бяха го сложили в количката и бяха потеглили към централната група асансьори в сърцето на аркологията. Благодарение на три допълнителни дерма от аптечката на Пай, един от тях зареден с към две хиляди микрограма ендорфинов аналог, Боби беше ококорен и не усещаше болка.
— Къде са ми нещата? — запротестира той, докато го возеха по коридор, станал опасно тесен от добавяните с десетилетия тръби и уплътнения. — Къде са дрехите ми и дека ми и всичко?
— Дрехите ти, сладур, каквито бяха, са в пластмасов плик и чакат Пай да ги изхвърли. Пай трябваше да ги среже, преди да почне да работи, а и те вече бяха само кървави парцали, като начало. Ако декът ти е бил в якето ти, в гръбния джоб, бих казала, че момците, дето са те бастисали, са го вписали в липсата. И за малко не са вписали там и теб между другото. И ти ми съсипа блузата „Сали Стенли“, дребосък скапан. — Ангелът Риа не изглеждаше особено приятелски настроена.