— Добре — каза Боби, когато те завиха около ъгъла. — Добре, намерихте ли една отвертка? Или кредитен чип?
— Чип нямаше, бейби. А ако отвертката е онази с двеста и десетте Нови в дръжката, те са цената на новата ми блуза…
На Две за ден не му личеше да е особено щастлив от факта, че вижда Боби. Всъщност, не му личеше, че изобщо го вижда. Гледаше право през него към Джаки и Риа, и зъбите му блестяха в усмивка, която беше цялата само нерви и безсъние. Те избутаха Боби толкова близо, че той виждаше колко жълти са очните ябълки на Две за ден, почти оранжеви в розово-пурпурната светлина на флуоресцентните тръби, които висяха от тавана като че ли в пълен безпорядък.
— К’во търсите тук, кучки такива? — запита уераджията. В гласа му обаче нямаше гняв, само смъртна умора и още нещо, нещо, което Боби не успя да определи отначало.
— Пай — каза Джаки и заобиколи количката, за да вземе пакет китайски цигари от огромната дървена плоскост, която служеше на Две за ден като маса за кафе. — Старият Пай е перфекционист.
— Научил го е във ветеринарното, — добави Риа, повече заради Боби, — само дето е издънкаджия, и никой не би му дал да лекува кучета…
— И така, — каза Две за ден и накрая остави очите си да спрат върху Боби, — ти се метна да го правиш. — Очите му бяха толкова студени, толкова уморени и клинично безстрастни, толкова далече от грубиянското, маниашки долно действие, което Боби беше сметнал за личността на този човек, че Боби можеше само да наведе очи с пламнало лице и да загледа масата.
Беше дълга около три метра и широка малко над метър, сглобена от плътно сковани греди, по-дебели от бедрото на Боби. Сигурно някога е била във вода, помисли си той; частите все още носеха избелялата сребриста патина на плавей, като лагът, край който си беше играл преди много време в Атлантик Сити. Това обаче не беше виждало вода от много време, и повърхността му беше гъста мозайка от капки от свещи, винени петна, пръски от спрей, подобни на матов черен емайл, и черни обгорели петна, оставени от стотици цигари. Беше така претрупана с храна, боклуци и чаркове, че изглеждаше като че ли някакъв уличен продавач на хардуер си е подредил стоката върху нея, след което е решил да обядва. Имаше полуизядени пици — топки крил в червен сос, и стомахът на Боби започна да курка, — натрупани купчини софтуер, опушени чаши с цигари, угасени в по един пръст пурпурно вино, поднос от розов стирен със стройни редове соленки, изглеждащи вече изсъхнали от стоене, отворени и неотворени кутии бира, древен боен кинжал „Гербер“, оставен без калъфка върху плосък блок полиран мрамор, поне три пистолета и около две дузини тайнствено изглеждащо пултово оборудване, този тип снаряжение на жокеите, от който обикновено на Боби биха му потекли лигите.
Сега лигите му течаха за парче студена пица от крил, но гладът му беше нищо на фона на острото унижение от факта, че на Две за ден просто не му пукаше. Не че Боби го беше смятал точно за приятел, но определено възлагаше нещо на идеята, че Две за ден го смяташе за някой, някой с талант и инициатива и шанс да се измъкне от Баритаун. Но очите на Две за ден му казваха, че той е просто никой, и при това уилсън…
— Здрасти, мой човек — каза някой, не Две за ден, и Боби вдигна очи. От двете страни на Две за ден на дебелата кушетка от хром и кожа седяха още двама, и двамата черни. Проговорилият носеше някаква сива роба и старинни очила с пластмасови рамки. Рамките бяха квадратни и твърде големи и като че ли в тях нямаше стъкла. Раменете на другия бяха два пъти по-широки от тези на Две за ден, но той носеше този тип обикновен черен костюм, който носят японските бизнесмени по филмите. Безупречно белите му френски маншети бяха закопчани със светли правоъгълни златни микросхеми.
— Срамота е, че не можем да ти оставим малко време да оздравееш, — каза първият мъж, — но имаме тук кофти проблем. — Той направи пауза, свали очилата си и започна да разтрива носа си. — Нужна ни е твоята помощ.
— По дяволите — каза Две за ден. Наведе се, взе една китайска цигара от пакета на масата, запали я със запалка-череп от мътна оловна сплав с размерите на лимон и се протегна за чаша вино. Човекът с очилата протегна слаб кафяв показалец и внимателно докосна китката на Две за ден. Две за ден остави чашата и се отпусна обратно, лицето му внимаваше да не изразява нищо. Човекът се усмихна на Боби.