— Нулев Брояч, — каза той, — казаха ни, че така ти викат.
— Така е — успя да каже Боби, макар че се получи нещо като изгракване.
— Трябва да научим нещо за Девата, Брояч. — Човекът зачака.
Боби премига към него.
— Вюеж Мирак — Очилата отново отидоха на мястото си. — Чудотворната Дева. Ние я познаваме — и той направи знак с лявата си ръка — под името Езили Фреда.
Боби откри, че устата му е отворена, и я затвори. Трите тъмни лица чакаха. Джаки и Риа бяха изчезнали, без той да забележи кога. След това го обхвана някаква паника, и той изплашено се заоглежда към странната гора от недоразвити дървета, която ги обграждаше. Флуоресцентните тръби блестяха под всякакви ъгли, във всякакви посоки, розово-пурпурни ивици, висящи в зелен облак от листа. Без стени. Не можеш никъде да видиш стена. Кушетката и претрупаната маса стояха на нещо като поляна, с под от обикновен бетон.
— Знаем, че тя ти се е явила — каза едрият мъж, кръстосвайки внимателно крака. Поправи внимателно гънките на панталоните, и златното копче за риза проблесна в очите на Боби. — Знаем, разбираш ли?
— Две за ден ми казва, че това е първата ти акция — каза другият мъж. — Вярно?
Боби кимна.
— Тогава ти си бил избран от Легба, — каза мъжът и отново махна рамките, — за да срещнеш Вюеж Мирак. — Той се усмихна.
Устата на Боби отново беше отворена.
— Легба, — каза човекът, — господарят на пътищата и посоките, лоа на комуникациите…
Две за ден угаси цигарата си върху покритото с петна дърво, и Боби забеляза, че ръцете му се тресат.
10. АЛЕН
Уговориха се да се срещнат в бирарията на петото подниво на комплекса на Наполеон, край стъклената пирамида на Лувъра. И двамата познаваха мястото, въпреки че то нямаше някакво конкретно значение за тях. Беше го предложил Ален, и тя подозираше, че го е обмислил предварително. Беше емоционално неутрална почва: позната среда, но свободна от общи спомени. Беше декорирана в стил от началото на века: гранитни гишета, черни рамки на вратите, високи до тавана, огледални стени и онзи тип италианско обзавеждане за ресторанти от тъмна горещо пресована стомана, който можеше да произхожда от кое да е десетилетие от последните сто години. Масите бяха покрити със сиви ленени покривки с фина черна бродерия, шарката на която се повтаряше по кориците на менютата и бележниците и престилките на келнерите.
Тя беше облякла коженото палто, което беше купила в Брюксел, червена ленена блуза и нови черни дънки. Андреа се беше направила, че не забелязва изключителното внимание, с което тя се беше облякла за срещата, и след това й беше дала назаем обикновен прост наниз перли, който чудесно пасваше на червената блуза.
Влизайки, тя забеляза, че той е дошъл рано, и че масата вече е затрупана с нещата му. Носеше любимия си шал, който двамата бяха намерили заедно на битака предишната година, и изглеждаше както обикновено — раздърпан, но без ни най-малко да се безпокои от това. Парцаливото му дипломатическо куфарче беше избълвало съдържанието си върху малкия квадрат полиран гранит: бележници на спирала, непрочетен екземпляр от нашумелия през месеца роман, пакет Голоаз без филтър, кутийка кибрит, подвързаният с кожа тефтер, който тя му беше купила от Браунс.
— Мислех, че може да не дойдеш — усмихна й се той.
— И защо си мислил така? — запита тя, случаен отговор — жалък, помисли си, — маскирайки ужаса, който усещаше в момента, който най-сетне си беше позволила да усети, и който беше страх от някаква загуба на част от себе си, на воля и целенасоченост, страх от любовта, която все още усещаше. Бутна другия стол, и докато сядаше на него, пристигна сервитьорът, млад испанец в ивичеста престилка, и зачака поръчката й. Тя поиска минерална вода „Виши“.
— Нещо друго? — попита Ален. Сервитьорът се задържа за момент.
— Не, благодаря.
— Опитвам се да те намеря от няколко седмици — каза той, и тя знаеше, че това е лъжа, и въпреки това, както често й се беше случвало и преди, се учудваше дали той напълно осъзнава факта, че лъже. Андреа поддържаше тезата, че хора като Ален лъжат толкова непрекъснато, толкова страстно, че са изгубили някакво основно разграничение. Те са хора на изкуството по свой собствен начин, казваше Андреа, опитващи се да преструктурират реалността, и Новият Йерусалим наистина беше чудесно място за това, свободно от кредитни дефицити, недоволни хазяи и нуждата някой да ти плати вечерята.
— Не забелязах да се опитваш да ме намериш, когато Гнас доведе полицията — отговори тя, надявайки се, че той поне ще се намръщи, но момчешкото лице под кафявата коса, пригладена назад както обикновено с пръсти, беше спокойно както винаги.