— Какво знаеш? — попита той, без да се обръща.
— Може би не повече от теб, — отговори тя, — може би повече.
— Очевидно повече от колегите ти.
— Те са извънредно талантливи хора. И са… слуги.
— А ти не си.
— И ти не си, наемнико. Наеха ме за тази работа от най-добрата нелицензирана клиника в Чиба. За срещата с този прословут пациент ми беше даден като подготовка доста материал за изучаване. Черните клиники в Чиба са острието на медицината; дори и Хосака не биха могли да знаят, че положението ми в черната медицина би ми позволило да предположа какво може да носи в главата си вашият беглец. Улицата се опитва да намери своя собствена употреба за нещата, г-н Търнър. Вече на няколко пъти са ме наемали да се опитвам да махна тези нови импланти. Известно количество модерни биосхеми на Маас са попаднали на пазара. Тези опити за имплантиране са логична стъпка. Подозирам, че Маас може би съзнателно са допуснали тези неща да се покажат на бял свят.
— Обясни ми го тогава.
— Не мисля, че бих могла — каза тя, и в гласа й имаше странна нотка на безпомощност. — Казах ти, че съм ги виждала. Не съм ти казвала, че съм ги разбрала. — Пръстите й внезапно докоснаха кожата около куплунга зад ухото му. — Това нещо, сравнено с биочиповите импланти, е като дървена протеза пред миоелектричен крайник.
— Ще представлява ли това в неговия случай заплаха за живота?
— О, не, — каза тя, отдръпвайки ръката си, — не за неговия… — И след това той я чу да върви обратно към операционната.
Конрой беше изпратил куриер със софтуерния пакет, който щеше да позволи на Търнър да пилотира реактивния самолет, който трябваше да откара Митчел до сградата на Хосака в Мексико Сити. Куриерът беше почернял от слънцето мъж с шарещ поглед, когото Линч нарече Хари, подобен на видение с мускули като върви. Пристигна откъм Тъксън с ожулен от пясъка велосипед с износени грайферни гуми и жълта като кост сурова кожа, омотана около ръкохватките на кормилото. Линч го доведе през мястото за паркиране. Хари си напяваше нещо, странен звук в насилствената тишина на мястото, и песента му, ако може човек да я нарече така, беше като че ли някой върти безразборно развалено радио по цялата скала на полунощните диапазони, улавяйки викове от госпели и парчета от международната попмузика за последните двайсет години. Беше метнал велосипеда си на загорялото, по птичи тънко рамо.
— Хари носи нещо за теб от Тъксън — каза Линч.
— Познавате ли се двамата? — запита Търнър, гледайки към Линч. — Може би общ приятел?
— Какво трябва да означава това? — попита Линч.
Търнър задържа погледа си.
— Ти знаеш името му.
— Той сам ми каза скапаното си име, Търнър.
— Викат ми Хари — каза загорелият мъж и хвърли велосипеда си върху купчина храстчета. Усмихна се отсъствуващо, показвайки редки, разядени зъби. Голите му гърди бяха покрити с пот и прах, и по тях висяха звена от фина стоманена верижка, парченца необработена кожа, късчета животински рога и козина, месингови гилзи, медни монети, изтъркани до неразличимост от употреба, и малко калъфче от мека кафява кожа.
Търнър разгледа асортимента висулки, окачени по кльощавите му гърди, протегна се и повдигна изсъхнало парченце извит хрущял, окачено на парче конец за рязане.
— Какво, по дяволите, е това, Хари?
— Това е хуй от ракун — отговори Хари. — Ракунът си има костичка със стави в хуя, малко хора го знаят това.
— Да си виждал някога преди моя приятел Линч, Хари?
Хари премига.
— Той имаше паролите — каза Линч. — Има йерархия на паролите по спешност. Той знаеше най-високата. Каза ми и името си. Имаш ли сега нужда от мен, или мога да се върна да работя?
— Бягай — отговори Търнър.
Когато Линч се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, Хари се зае със закопчалките на кожената кесийка.
— Недей толкова грубо с момчето — каза той. — Наистина е много добър. Видях го чак когато ми опря флетчера в тила. — Той отвори кесийката и внимателно зарови вътре.
— Кажи на Конрой, че съм го изловил.
— Извинявам се, — каза Хари, измъквайки сгънато жълто листче от бележник от кесийката. — Кого си изловил? — Той го подаде на Търнър; вътре имаше нещо.
— Линч. Той е слухарят на Конрой тук. Кажи му го. — Той разгъна хартията и извади дебелото военно микрософтче. На хартията беше написано със сини главни букви: ДАНО СИ СЧУПИШ КРАКА, ЗАДНИК ТАКЪВ. ЩЕ СЕ ВИДИМ В DF.
— Наистина ли искаш да му кажа това?
— Кажи му го.
— Ти си шефът.
— Трябва да ти е ясно като картинка — каза Търнър, смачка хартията и я мушна под лявата мишница на Хари. Хари се усмихна сладко и отсъствуващо, и интелигиентността, която се беше надигнала в него, отново се разтопи, като някакъв воден звяр, потъващ без усилие в спокойно, затоплено от слънцето море. Търнър погледна в пропукания жълт опал на очите му и видя там единствено напуканата магистрала. Ръката на Хари с липсващи стави на пръстите се вдигна и почеса разсеяно едноседмичната брада.