— Хайде — каза Търнър. Хари се обърна, издърпа велосипеда си от сплетените храстчета, нарами го с изпъшкване и тръгна обратно през изоставения паркинг. Парцаливите му, твърде големи шорти от каки шляпаха при всяка стъпка, и колекцията му от верижки меко прозвънваше.
Сътклиф свирна от хълмче на двайсетина метра и вдигна роло оранжева земемерска лента. Време беше да очертаят ивицата за кацане за Митчел. Трябваше да работят бързо, преди слънцето да се вдигне твърде високо, и въпреки това се очертаваше да е на жега.
— И така, — каза Вебер, — той ще дойде по въздух. — Тя изплю кафяв сок върху един пожълтял кактус. Бузата й беше облепена с копенхагенски тютюн за смъркане.
— Позна — отговори Търнър и седна до нея на издатина шисти с телесен цвят. Двамата гледаха как Линч и Натан разчистват правоъгълника, който той и Сътклиф бяха очертали с оранжевата лента. Лентата маркираше правоъгълник с ширина четири и дължина двадесет метра. Линч донесе парче ръждясал железен прът до лентата и я затисна. Нещо избяга през храсталаците, когато желязото издрънка върху бетона.
— Могат да видят тази лента, ако поискат — каза Вебер, избърсвайки устата си с гърба на дланта. — Да прочетат заглавията в сутрешен новинарски факс, ако поискат.
— Знам, — отвърна Търнър, — но ако не знаят, че вече сме тук, не мисля, че ще го направят. А не се вижда и от магистралата. — Той поправи черната найлонова шапка, която му беше дал Рамирес, дръпвайки дългата козирка надолу, докато тя не докосна слънчевите му очила. — Така или иначе, в момента просто местим големи неща, такива, които могат да наранят човек. Не би трябвало да прилича на нищо особено, поне не от орбита.
— Така е — съгласи се Вебер. Белязаното й лице беше безстрастно зад слънчевите й очила. Той можеше да усети миризмата на потта й от мястото, където беше седнал, остра и животинска.
— Какво, по дяволите, правиш, Вебер, когато не правиш това? — Той я погледна.
— Сигурно адски много повече от това, което правиш ти — отговори тя. — През част от времето си развъждам кучета. — Тя извади нож от ботуша си и започна търпеливо да го остри в подметката на ботуша, обръщайки го плавно при всяко плъзване, както мексикански бръснар остри бръснач. — И ловя риба. Пъстърва.
— Имаш ли си някого в Ню Мексико?
— Сигурно повече, отколкото ти имаш — каза тя с равен глас. — Предполагам че вие, хората като теб и Сътклиф, не сте от никъде. Мястото, където живеете, е тук, нали, Търнър? На мястото на операцията, днес, в деня, когато човекът ти пристига. Така ли е? — Тя изпробва острието върху нокътя на палеца си, и го пъхна обратно в калъфа му.
— Но си имаш някого? Имаш ли мъж, при когото да се върнеш?
— Жена, ако те интересува чак толкова — каза тя. — Разбираш ли нещо от развъждане на кучета?
— Не — отвърна той.
— Не мисля така. — Тя присви очи към него. — Имаме си и дете. Наше. Тя го износи.
— Рекомбиниране на ДНК?
Тя кимна.
— Скъпичко — каза той.
— Знаеш: нямаше да съм тук, ако не трябваше да го изплащаме. Но тя е красива.
— Твоята жена?
— Детето ни.
12. КАФЕ БЛАНК
С отдалечаването от Лувъра тя като че ли усещаше някаква съставна структура да се премества, за да се нагоди към курса й през града. Сервитьорът сигурно беше само част от цялото, един негов крайник, деликатно докосване или опипване. Цялото трябваше да е по-голямо, много по-голямо. Как изобщо си беше представяла, че ще е възможно да живее и да се придвижва в неестественото поле на богатството на Вирек, без да страда от изкривявания? Вирек я беше вдигнал нагоре от пълната й мизерия, беше я завъртял през чудовищните, невидими стресове на парите си, и тя се беше променила. Разбира се, мислеше си тя, разбира се: той се движи през мен непрекъснато, наблюдателен и невидим, огромният и потаен механизъм на подчинеността на хер Вирек.
В крайна сметка тя се оказа на паважа под терасата на Бланк. Мястото изглеждаше не по-лошо от кое да е друго. Преди един месец би го избягвала; беше прекарала твърде много вечери заедно с Ален тук. Сега, усещайки се освободена, тя реши да започне процеса на преоткриване на Париж, като избере маса в Бланк. Седна на една близо до страничното стъкло, помоли сервитьора за коняк и потрепера, гледайки как парижкото движение преминава покрай нея, непрекъсната река от стъкло и стомана, докато всички на другите маси около нейната, случайни странници, ядяха и се смееха, пиеха и спореха, вземаха си горчиво сбогом или се заклеваха във вярност пред чувствата си от този следобед.