Но — усмихна се — тя беше част от всичко това. Нещо в нея се пробуждаше от дълъг, кошмарен сън, върнато към светлината в момента, в който очите й се бяха отворили напълно за порочността на Ален и на продължаващата й отчаяна нужда да го обича. Тази нужда обаче избледняваше, дори просто със седенето й тук. Износеността на лъжите му беше разчупила веригите на нейната депресия. Тя не виждаше логика в това, защото беше знаела някъде вътре в себе си, още дълго преди сделката с Гнас, какво точно Ален прави на този свят, и това нямаше значение за нейната обич. Пред това ново усещане обаче не й се занимаваше с логика. Беше й достатъчно да е тук, жива, на една маса в Бланк, и да си представя всичко около нея като сложната машина, която сега знаеше, че Вирек е задвижил.
Иронии, помисли си тя, виждайки младия сервитьор от комплекса Наполеон да се качва на терасата. Носеше тъмните панталони, с които беше работил, но престилката беше заменена със синя куртка. Тъмната коса падаше на челото му на гладко сресан перчем. Запъти се към нея усмихнат, знаейки, че тя няма да побегне. Нещо в нея страшно искаше да побегне, но тя знаеше, че няма да го направи. Ирония, каза си: докато се радвам на лукса от откритието, че не съм някаква попивателна за тъга, а просто още едно податливо на грешки животно в тоя каменен лабиринт, наречен град, в същото време откривам, че съм във фокуса на някакво огромна машина, задвижвана от неизвестно желание.
— Името ми е Пако — каза той и дръпна боядисания в бяло железен стол срещу нейния.
— Вие бяхте детето, момчето, в парка…
— Да, преди много време. — Той седна. — Сеньор е запазил образа от детството ми.
— Мислех си за вашия Сеньор. — Тя гледаше не към него, а към преминаващите коли, разхлаждайки очите си в потока на трафика, поток от цветове на поликарбон и боядисана стомана. — Човек като Вирек е неспособен да се отдели от богатството си. Парите му имат свой собствен живот. Може би и своя собствена воля. И той също го намекна, когато се срещнахме.
— Вие сте философ.
— Аз съм инструмент, Пако. Аз съм най-новото острие за една много стара машина в ръцете на много стар човек, който иска да пробие нещо и досега не е успявал. Твоят работодател се разравя в хилядите инструменти и случайно избира мен.
— Вие сте също и поет!
Тя се разсмя и вдигна очи от колите. Той се усмихваше, и устата му беше оградена от дълбоки вертикални бръчки.
— Когато влязох тук, си представях някаква структура, някаква толкова голяма машина, че просто не ми е възможно да я видя. Машина, която ме обкръжава и предвижда всяка моя стъпка.
— Също и егоцентрик ли сте?
— Наистина ли съм?
— Може би не. Наистина сте следена. Ние наблюдаваме, и е добре, че го правим. Наблюдаваме също и вашия приятел от бирарията. За съжаление, досега не сме успели да определим откъде той е получил холограмата, която ви показа. Много е възможно вече да я е имал, когато започна да звъни на телефона на приятелката ви. Някой го е намерил, разбирате ли? Някой го е поставил на вашия път. Не мислите ли, че това е извънредно интересно? Не възбужда ли то философа у вас?
— Да, предполагам, че да. Приех съвета, който ми дадохте в бирарията, и се съгласих на цената му.
— Тогава той ще я удвои — усмихна се Пако.
— Което няма значение за мен, както посочихте вие. Той предложи да се срещнем утре. Надявам се, че можете да подсигурите доставката на парите. Той ги поиска в брой.
— В брой, — той завъртя очи, — колко рисковано! Иначе да, мога. Зная също и подробностите. Следяхме разговора. Не беше трудно, тъй като той се беше погрижил сам да го предава чрез преносимо микрофонче. Бяхме любопитни да научим за кого беше предназначено предаването, но се съмнявам, че и той го знае.
— Не беше в негов стил да изчезне така, — каза тя, — да прекъсне разговора по този начин, преди да обяви условията си. Той смята, че има усет за драматичния момент.
— Нямаше избор — каза Пако. — Изработихме му номер, който той взе за повреда в батерийката на микрофона. И това изискваше разходка до санитарния възел. Той каза доста неприятни неща за вас, докато беше сам в кабинката.
Тя посочи към празната си чаша, докато минаваше сервитьорът.
— Все още не мога да видя своята роля във всичко това, своята стойност. За Вирек, имам предвид.
— Не ме питайте. Вие сте философът тук. Аз просто изпълнявам заповедите на Сеньор по най-добрия начин, по който мога.