Натан и Дейвис се ровеха в сенките под модула. Търнър чу как Дейвис тихичко ругае.
— По дяволите, — каза Натан, — няма капачка за отвора на тръбата. — Другите прихнаха.
— Зарежете я — каза Вебер. — Хващайте се на работа върху колелата. Линч и Комптън да откачат криковете.
Линч измъкна подобна на пистолет моторна отвертка изпод колана си и се провря под операционната. Тя се люлееше и ресьорите скърцаха меко: медиците вътре се движеха. Търнър чу кратко, тъничко избръмчаване от някаква машина там вътре, последвано от тракането на отвертката на Линч, докато той подготвяше криковете.
Той постави апаратчето в ухото си и притисна гърления микрофон до ларинкса си.
— Сътклиф? Проба?
— Окей — обади се австралиецът, тъничък глас, който като че ли идваше от основата на черепа му.
— Рамирес?
— Екстра чуваемост…
Осем минути. Те бутаха модула върху десетте му дебели гуми. Търнър и Натан бяха на предните колела и насочваха движението. Натан си беше сложил нощните очила. Митчел идваше в тъмнината на нощта. Модулът беше тежък, абсурдно тежък, и управляването му беше почти невъзможно.
— Все едно да балансираш фургон на две пазарски колички — промърмори Натан. Кръстът на Търнър му създаваше проблеми. След Ню Делхи не беше съвсем наред.
— Задръжте — обади се Вебер от третото колело отляво. — Запецнах на някакъв шибан камък…
Търнър пусна неговото колело и се изправи. Нощта беше пълна с прилепи, мяркащи се на фона на купола на пустинната звездна светлина. Прилепи имаше и в Мексико, в джунглата, плодови прилепи, които спяха по дърветата, засенчили групичката бунгала, където спеше екипът от Sense/Net. Търнър се беше катерил по тези дървета и беше опънал между надвесените клони мономолекулярна нишка, метри невидим бръснач, очакващ непредпазливи нашественици. Но Джейн и другите бяха умрели въпреки това, взривени върху един хълм близо до Акапулко. Проблеми с мафията, казваше някой по-късно, но така и нищо не можа да се разбере със сигурност, с изключение на факта за поставената примитивна противопехотна мина, мястото й и мястото, от което е била взривена. Търнър лично се беше покатерил по хълма с дрехи, покрити с кръв, и беше видял гнездото от утъпкана трева, където убийците бяха се крили, ножовият превключвател и корозиралият автомобилен акумулатор. Беше намерил угарки от ръчно свити цигари и капачка от бутилка бохемска бира, лъскава и новичка.
Серията трябваше да бъде прекъсната, и групата за кризисно реагиране беше работила като спасителен отряд, беше подсигурила прибирането на телата и репатриацията на оцелелите актьори и екипа. Търнър се върна с последния самолет, и след осем чаши скоч в бара на летището на Акапулко се беше довлякъл безпосочно до централните гишета за билети и беше срещнал там един човек на име Бушел, техник-изпълнител от лосанджелоския комплекс на Sense/Net. Бушел беше бледен под лосанжелоския загар, и раираният му костюм беше мокър от пот. Носеше обикновено алуминиево куфарче, подобно на кутия за камера, страните на които бяха помътнели от кондензирана влага. Търнър изгледа човека, след това изгледа влажното куфарче с червени и бели предупредителни лепенки и големи етикети, обясняващи какви мерки трябва да се вземат при транспортиране на материали в криогенна камера.
— Исусе, — каза Бушел, забелязвайки го. — Търнър, съжалявам, човече. Наредиха ми го тази сутрин. Гаден, шибан бизнес. — Той измъкна пропита с влага кърпичка от джоба на сакото си и си избърса лицето. — Грозна работа. Не ми се беше налагало да правя такова нещо преди…
— Какво има в куфарчето, Бушел? — Той се оказа много по-близко, въпреки че не помнеше да е пристъпвал напред. Различаваше порите по загорялото лице на Бушел.
— Добре ли си, човече? — Бушел отстъпи крачка назад. — Изглеждаш зле.
— Какво има в куфарчето, Бушел? — Раираният костюм изпука в юмрука му. Пръстите му бяха побелели и трепереха.
— По дяволите, Търнър. — Човекът се отскубна, стискайки куфарчето с две ръце. — Не бяха повредени. Само някаква дребна абразия на една от роговиците. Те принадлежат на Sense/Net. Беше вписано в договора й, Търнър.
Търнър се обърна настрани с черва, вързани на възел около осемте чаши чист скоч, и се опита да подтисне гаденето. И беше продължавал да се бори с него в течение на девет години, докато след тръгването си от холандеца всички спомени за него не го бяха открили, не бяха се стоварили върху него в Лондон, на Хийтроу, и той се беше навел, без да спира да крачи по коридора, и беше повърнал в едно синьо пластмасово кошче за боклук.