— Виждам, че се съмняваш — каза Лукас. — Е, добре, вероятно ще го разбереш и сам, но не веднага. По начина, по който е тръгнал животът ти, нещата май ще останат нови и интересни за доста време напред.
Вратата на асансьора се отвори със скърцане, и Лукас тръгна, бутайки Боби пред себе си като дете. Излязоха в покрито с плочки фоайе, което като че ли продължаваше безкрайно, киоскове и окачалки, отрупани с дрехи, и хора, седнали до платнища с пръснати разни неща по тях.
— Дай да не зяпаме — каза Лукас и побутна много внимателно Боби с голямата си ръка, когато Боби спря пред купчина всевъзможен софтуер. — В момента си на път към Агломерата, мой човек, и ще стигнеш там по начин, който подобава на Нулевия Брояч.
— И той е?
— Лимузина.
Колата на Лукас представляваше изумителен корпус от посипани със златни точици черни повърхности и лъсната до огледално мед, обсипан с набор от барокови предмети, за чието предназначение Боби можеше само да се досеща. Едно от нещата беше спътникова антена, реши той, само дето приличаше повече на ацтекски календар-колело, и след това той вече беше вътре, и Лукас остави широката врата деликатно да щракне зад тях. Прозорците бяха толкова тъмни, че навън изглеждаше като нощ, шумна нощ, където тълпите от Проектите въртяха дневния си бизнес. Вътрешността на колата представляваше едно цяло помещение, тапицирано с ярки килими и възглавници от светла кожа, и като че ли нямаше някакво специално място, предназначено за сядане. Нямаше и кормило; приборната дъска беше тапицирана с кожа от край до край, без каквито и да било циферблати по нея. Боби погледна към Лукас, който разхлабваше черната си вратовръзка.
— Как се кара това?
— Сядай някъде. Кара се така: Ахмед, замъкни задниците ни в Ню Йорк, източната част.
Колата плавно се плъзна напред и Боби се отпусна на колене в мека купчина килими.
— Обядът ще бъде сервиран след тридесет минути, сър, освен ако не бихте искали нещо бързо — каза някакъв глас. Беше мек и мелодичен и като че ли идваше отвсякъде.
Лукас се разсмя:
— Знаеха как да ги правят в Дамаск.
— Къде?
— В Дамаск — каза Лукас, докато разкопчаваше сакото си, и седна върху купчина светли възглавници. — Това е Ролс. Стар модел. Тези араби правеха добри коли, докато имаха пари.
— Лукас, — обади се Боби с уста, наполовина пълна със студено пържено пиле, — защо пък трябва да хабим час и половина, за да стигнем до Ню Йорк? Не че точно пълзим…
— Защото, — отговори Лукас и спря за момент, за да отпие глътка студено бяло вино, — това е времето, необходимо за тази цел. Ахмед има всички опции от производителя, включително първокласна контраразузнавателна система. Докато пътува по пътя, Ахмед дава забележителна степен на изолираност, повече, отколкото обикновено ми е нужно в Ню Йорк. Ахмед, имаш ли чувството, че някой се опитва да ни се лепне, да ни слуша или нещо от сорта?
— Не, сър — отговори гласът. — Преди осем минути идентификационният ни номер беше сканиран от Тактически хеликоптер. Номерът на хеликоптера беше MH-тире-3-тире-848, пилотиран от капрал Роберто…
— Добре, добре — каза Лукас. — Чудесно. Стига толкова. Виждаш ли? Ахмед е измъкнал повече от тези Тактици, отколкото те от нас. — Той си избърса ръцете в дебела бяла ленена кърпа и измъкна златна клечка за зъби от джоба на сакото си.
— Лукас, — започна Боби, докато Лукас човъркаше деликатно в дупките между големите си квадратни зъби, — какво ще стане, ако примерно те помоля да ме закараш до Таймс Скуер и да ме оставиш там?
— Охо, — каза Лукас и остави клечката, — най-прословутият акър земя в града. Какъв е проблемът, Боби, нещо с дрога ли?
— Ами не, просто се чудех.
— За какво? Искаш ли да идеш до Таймс Скуер?
— Не, просто това беше първото място, което ми дойде наум. Имах предвид, че, всъщност, дали ще ме пуснеш да изчезна?
— Не, — отговори Лукас, — да не си оставяме неясноти. Но не бива да мислиш за себе си като за затворник. По-скоро като за гост. Ценен гост.
Боби се усмихна слабо.
— Хм. Окей. Сигурно нещо като разходка с охрана.
— Точно — каза Лукас и отново се зае със златната клечка за зъби. — И докато сме тук, сигурно изолирани от добрия Ахмед, е време да си поговорим малко. Мисля, че брат Бийвър вече ти е разказал някои неща за нас. Какво мислиш ти, Боби, за това, което той ти е казал?
— Ами, то е наистина интересно, — каза Боби, — само че не съм сигурен, че ми е ясно.
— И какво не разбираш?
— Ами, не разбирам тая работа с вудуто…
Лукас повдигна вежди.
— Имам предвид, че си е твоя работа дали го купуваш, в смисъл дали го вярваш, нали? Само че примерно сега Бийвър говори за бизнес, на уличен техно по-добре от кой да е, а в следващия момент говори за мамбота, призраци, змии и…