— И какво?
— Коне — каза Боби. Гърлото му се беше свило.
— Боби, знаеш ли какво е метафора?
— Някакъв чарк? Като примерно резистора?
— Не. Остави тогава метафората. Когато Бийвър или аз ти говорим за лоа и техните коне, както наричаме малцината, които лоа са избрали да яздят, ти трябва да си представяш, че говорим на два езика едновременно. Единият от тях вече го знаеш. Това е уличният техно, както му викаш. Може да използваме различни думи, но говорим на техно. Може да наричаме Угу Ферай нещо, което ти би нарекъл ледотрошач, разбираш ли? Но по същото време и със същите думи ние говорим и за други неща, и тях ти не ги разбираш. Не ти е и нужно. — Той остави настрани клечката за зъби.
Боби пое дълбоко въздух.
— Бийвър каза, че Джаки е кон на някаква змия, на змия на име Данбала. Мож’ ли ми го изкара това на уличен техно?
— Дадено. Представи си Джаки като кибердек, Боби, киберпространствен дек, много красив и със стройни глезени. — Лукас се ухили и Боби се изчерви. — Представи си Данбала, когото някои хора наричат змията, като програма. Да кажем, като ледотрошач. Данбала се зарежда в дека Джаки, Джаки реже леда. Това е то.
— Окей, — каза Боби, опитвайки се да го схване, — тогава какво е мрежата? Ако тя е дек, а Данбала е програма, какво е киберпространството?
— Светът — отговори Лукас.
— Най-добре ще е да продължим пеша — каза Лукас. Ролсът спря тихо и меко и Лукас се изправи, закопчавайки сакото си. — Ахмед привлича твърде много внимание.
Той взе бастуна си, и вратата се отключи с мек щракащ звук.
Боби се измуши след него в непогрешимата като подпис миризма на Агломерата, богата амалгама от застояли изпарения от подземните пътища, древни сажди и канцерогенния парлив аромат на нова пластмаса, всичко това пропуснато през въглеродния мирис на забранени изкопаеми горива. Високо над главите, в отразения блясък на лампите по арките, един от недовършените Фулърови куполи прикриваше две трети от розовото като пушена пъстърва небе. Назъбеният му край приличаше на разчупена сива пчелна пита. Куполите на Агломерата генерираха непланирани микроклимати; срещаха се области от по няколко квартала, където фини кондензирани капки постоянно се сипеха от опушените опори, и секции с високи куполи, известни със статичните си разряди, един типично градски вариант на светкавица. Докато Боби вървеше след Лукас по улицата, духаше груб вятър, топъл, прашен бриз, който вероятно имаше нещо общо с промените в налягането в простиращата се под целия Агломерат система подземни пътища.
— Помни какво ти бях казал. — Лукас присвиваше очи срещу праха. — Този човек е много повече, отколкото изглежда. Дори ако не беше нищо повече, отколкото изглежда, пак щеше да трябва да му дължиш известен респект. Ако искаш да бъдеш жокей, сега ще видиш един километричен камък в търговията.
— Аха, ясно. — Боби прекрачи посивяло парче разпечатка, което се опитваше да се увие около глезена му. — Значи от него сте купили с Бийвър…
— Ха! Не! Помни какво ти бях казал. Когато говориш навън на улицата, това е все едно да си закачиш думите на дъска за обяви…
Боби направи гримаса, след това кимна. По дяволите. Продължаваше да се дъни. Беше тук с голям оператор, до гуша в някакъв удивителен бизнес, и продължаваше да действа като уилсън. Оператор. Това беше думата за Лукас, също и за Бийвър, и целият този вуду жаргон беше просто някаква игра, която те си играят с хората, реши той. В Ролса Лукас беше изсипал някаква странна продължителна реч за Легба, за когото казваше, че бил лоа на комуникациите, „господарят на пътищата и посоките“, цялата за това как човекът, при когото взимаше Боби на среща, бил любимец на Легба. Когато Боби беше попитал дали онзи също е унган, Лукас беше отговорил не: беше казал, че човекът е бил заедно с Легба през целия си живот, толкова близо, че никога не е знаел, че това лоа изобщо е там, все едно то е било просто част от него, негова сянка. И това беше същият човек, беше казал Лукас, който им беше продал софтуера, който Две за ден беше дал под наем на Боби…
Лукас зави зад един ъгъл и спря, Боби след него. Стояха пред фасадата на почерняла къща от кафяв камък, чиито прозорци бяха запечатани сигурно преди десетилетия с листове гофрирана стомана. Част от партера някога беше била някакъв магазин, и потрошените витрини бяха непрозрачни от мръсотия. Вратата беше подсилена със същата стомана, която запечатваше слепите прозорци на горните етажи, и Боби мислеше, че може да различи някакъв знак под прозореца отляво, угаснал неонов надпис, килнат диагонално в мрака. Лукас просто стоеше срещу вратата с безизразно лице. Върхът на бастуна му беше поставен върху паважа, и големите му ръце стояха една върху друга на медната глава.