— Много ясно. Най-напред. Трябваше да ги мъкна надолу по стълбите до задната стая. Нищо, с изключение на това, което можеш да очакваш. Просто група за очистване. — Той шумно засмука дупките в зъбите си. — Защо ли някой ще си дава зор да очиства мен?
— Може да си му продал нещо много скъпо, което не върши работа — предположи Лукас.
— Надявам се да не казваш, че ти си ги пратил, Лукас, — каза Финландецът с абсолютно равен глас, — освен ако не искаш да видиш как правя номера с кучешката храна.
— Да съм казвал, че си ни продал нещо, което не работи?
— Каза „Имахме някои проблеми“. И какво друго сте купували от мен напоследък, момчета?
— Съжалявам, Финландецо, но те не са наши хора. И ти също го знаеш.
— Да, предполагам, че е така. И какво тогава, по дяволите, те домъкна долу, Лукас? Знаеш, че това, дето го купихте, не беше покрито от обичайните гаранции…
— Знаеш ли, — каза Финландецът, след като изслуша историята за провалилата се киберпространствена акция на Боби, — там вътре има някакви странни гадости. — Той поклати бавно тясната си, странно удължена глава. — Някога не беше така. — Той погледна към Лукас. — Вие, хора, го знаете, нали?
Те седяха около квадратна бяла маса в бяла стая в наземния етаж, зад затрупаните с боклуци предни помещения. Подът беше покрит с болнични плочки, направени с релеф срещу подхлъзване, а стените бяха широки плочи от мръснобяла пластмаса, прикриваща плътни слоеве от изолационни схеми. В сравнение с предните стаи тази изглеждаше чиста като операционна. Няколко метални триножника, покрити със сензори и сканиращи апарати, стояха около масата като абстрактна скулптура.
— Какво да знаят? — попита Боби. С всяко преразказване на историята си той се чувстваше по-малко уилсън. Важен. Караше го да се чувства важен.
— Не ти, пикльо — каза Финландецът уморено. — Той. Големият худу. Той знае. Знае, че не е същото… Допреди не много време не беше така. В търговията съм от началото на света. Маса време. Още преди войната, преди да я има мрежата, или поне преди хората да знаят, че я има. — Той погледна към Боби. — Чепиците ми са на повече години от теб, та какво, по дяволите, да очаквам да знаеш? Откакто има компютри, има и жокеи. Първите компютри ги бяха построили, за да трошат леда на немците, нали? Разбивачите на кодове. Така че лед е имало и преди компютрите, ако искаш да го кажем така. — Той запали петнадесетата си цигара за тази вечер, и димът започна да изпълва малката стая.
— Лукас знае, и още как. Последните седем-осем години там стават шантави работи, по мрежите на пултовите жокеи. Новите жокеи вземат че сключват сделки с разни неща, нали, Лукас? Да, можеш да хванеш бас, че знам; те още имат нужда от хард и софт, и още трябва да са по-бързи от змии с леда, но всички от тях, всички тези, които наистина знаят как да го режат, сега си имат съюзници, нали, Лукас?
Лукас извади златната си клечка за зъби от джоба и се зае да човърка заден кътник. Лицето му беше тъмно и сериозно.
— Тронове и доминиони — каза Финландецът тайнствено. — Да, там има разни неща. Призраци, гласове. Защо не? Океанът си има русалки и всякакви такива шантавини, а ние си имаме океан от силикон, чактис? Да, това е просто нагласена халюцинация, която всички сме се съгласили да имаме, киберпространството, но всеки, който се жаква там, знае, с гаранция знае, че това е цяла вселена. И всяка година тя става малко по-претъпкана, звучи като…
— За нас, — каза Лукас, — светът винаги е действувал по този начин.
— Да, — рече Финландецът, — и затова вие, типове, се включвате направо в това и разправяте на хората, че нещата, дето въртите бизнеса с тях, са същите стари богове от джунглите…
— Конниците на Господа…
— Да, да. Може би си го вярвате. Ама аз съм достатъчно стар, за да помня как едно време не беше така. Преди десет години отидеш ли в „Джентълменът Мухльо“ и кажеш ли на някой от топ-жокеите, че си приказвал с призраци в мрежата, те веднага те пишат луд.
— Уилсън — вмъкна Боби, чувствайки се забравен и вече маловажен.
Финландецът го изгледа неразбиращо.
— Какво?
— Уилсън. Издънка. Това е хотдогаджийски лаф, предполагам… — Пак го направи. По дяволите.
Финландецът го изгледа много странно.
— Исусе. Това е вашата дума за това, така ли? Господи боже. Познавам го тоя тип…
— Кой?
— Бодайни Уилсън — каза Финландецът. — Първият тип, който познавам, и е станал нарицателно.
— Беше ли тъп? — попита Боби и мигновено съжали за това.
— Тъп? По дяволите, не, беше хитър като дявол. — Финландецът забучи цигарата си в пропукан керамичен пепелник Кампари. — Просто беше тотална издънка, и толкова. Бачкаше по едно време с Дикси Платото… — Жълтите очи с кръвясали жилки се замъглиха.