По пътя към къщи, въпреки разговора с Андреа и топлината й, витрините се превръщаха в кутии, всяка една от тях, конструкции, като работите на Джоузеф Корнел или на мистериозния майстор на кутии, когото търсеше Вирек, и книгите и кожите и италианските платове бяха подредени така, че да отразяват геометрията на безименна тъга.
И отново се събуди с лице, притиснато към кушетката на Андреа, червеното одеало се беше събрало около раменете й, миришеше на кафе, докато Андреа си тананикаше някаква токийска поп-песен в съседната стая и се обличаше в сивото утро на дъждовния Париж.
— Не — каза тя на Пако. — Ще отида сама. Предпочитам го.
— Това са страшно много пари. — Той сведе поглед към италианската чанта на масичката за кафе между тях. — Опасно е, разбирате ли?
— Никой не знае, че нося пари, нали? Само Ален. Ален и твоите приятели. И не твърдя, че ще отида сама, само че не ми е до компания.
— Нещо не е наред ли? — В ъгълчетата на устата му се появиха сериозни линии. — Ядосана ли сте?
— Просто ми се иска да остана насаме със себе си. Ти и другите, които и да са те, можете да ме последвате, да ме следвате и да ме наблюдавате. Ако ме изгубите, което не ми се вижда много вероятно, сигурна съм, че имате адреса.
— Вярно е — каза тя. — Но да носите няколко милиона Нови Йени сама през цял Париж… — Той сви рамене.
— И какво, ако ги изгубя? Ще забележи ли Сеньор загубата? Или просто ще има друга чанта, други четири милиона? — Тя стисна ремъка за през рамо и се изправи.
— Разбира се, че ще има друга чанта, въпреки че ще е нужно да положим известни усилия, за да съберем това количество пари в наличност. И не, Сеньор няма да „забележи“ тази загуба, в смисъла, който вие влагате в това, но ще ми бъде потърсена отговорност за безсмислената загуба на дори по-малка сума. Много богатите имат една обща характеристика — грижат се добре за парите си. Ще го забележите и сама.
— Въпреки това тръгвам отделно. Не сама, но ме оставете насаме със себе си.
— С интуицията ви.
— Да.
Ако я следваха, а тя беше сигурна, че го правеха, то те бяха невидими както винаги. Всъщност, не изглеждаше най-вероятно да оставят Ален без наблюдение. Сигурно адресът, който той й беше дал тази сутрин, щеше да бъде вече в центъра на интересите им, без значение дали той беше там, или не.
Днес тя усещаше нова сила. Беше стояла до Пако. Това беше имало нещо общо с внезапното й подозрение предишната нощ, че Пако може би е там отчасти заради нея, с неговия хумор, мъжко поведение и затрогващо неразбиране на изкуството. Тя си припомни Вирек да казва, че те знаят за нея повече, отколкото тя знае за себе си. Какво тогава беше по-лесно за тях от това да запълнят последните няколко празни места в мрежата, която представляваше Марли Крушкова? Пако Естевес. Перфектният непознат. Твърде перфектен. Тя се усмихна на отражението си в стена от сини огледала, докато ескалаторът я носеше надолу в метрото, доволна от подстрижката на тъмната си коса и от стилно строгите титанови рамки на тъмните очила Порше, които беше купила тази сутрин. Добри устни, помисли си тя, наистина съвсем нелоши устни, и слабичко момче в бяла риза и черно кожено яке й се усмихна от ескалатора за нагоре. Под мишницата му имаше огромна черна чанта-портфейл.
В Париж съм, помисли си тя. За пръв път от много дълго време това само по себе си вече беше повод да се усмихне. И днес ще дам на отвратителния глупак и бивш мой любовник четири милиона Нови Йени, и той ще ми даде нещо в замяна. Име, или адрес, може би телефонен номер. Тя си купи билет за първа класа: вагонът щеше да бъде по-малко претъпкан, и тя можеше да си прекарва времето, гадаейки кой от спътниците й принадлежи на Вирек.
Адресът, който й беше дал Ален, беше една от двадесетте бетонни кули на мрачно северно предградие, издигащи се от също бетонено плато, вероятно нечий експеримент от средата на миналото столетие. Дъждът валеше непрекъснато, но тя се чувстваше като че ли си имаше тайна уговорка с него; той придаваше на деня нещо конспиративно и се плъзгаше по шикозната каучукова чанта, натъпкана с щастието на Ален. Колко странно беше да крачи през този отвратителен пейзаж с милиони под мишница, запътила се да награди абсолютно неверния й бивш любовник с тези пачки Нови Йени.
Когато тя звънна на номерирания долен звънец на апартамента, не последва отговор. Зад зацапаната стъклена плоскост тъмнееше абсолютно гол вход. Място от типа, където включваш светлината, когато влезеш; те се изключват автоматично, винаги преди асансьорът ти да е пристигнал, оставяйки те да чакаш в миризмата на дезинфектант и уморен въздух. Тя отново позвъни.