Марли затвори очи.
— Той поръча фалшификата, наемайки двама талантливи студенти по изобразително изкуство и известен историк, оказал се пред известни лични трудности… Плати им с парите, които беше измъкнал вече от вашата галерия, както без съмнение си се досетила. Ти плачеш…
Марли кимна. Студен показалец потупа китката й.
— Купих Гнас. Купих и полицията — да зареже случая. Пресата не си струваше да я купувам, тя рядко си струва. И сега може би това, че си донякъде известна, може да се окаже в твоя полза.
— Хер Вирек, аз…
— Един момент, моля. Пако! Ела тук, детето ми.
Марли отвори очи и видя дете на около шест години, пристегнато в тъмно палто, панталони до коляното, светли дълги чорапи и високо закопчани черни ботуши. Кафявата коса падаше на челото на безупречно сресан кичур. То държеше нещо в ръка, някаква кутия.
— Гауди е започнал парка си през 1900 г. — каза Вирек. — Пако носи костюм от съответния период. Ела тук, детето ми. Покажи ни това чудо.
— Сеньор — профъфли Пако, поклони се и пристъпи напред да покаже това, което държеше.
Марли се вгледа. Кутия от обикновено дърво, стъклен похлупак. Неща…
— Корнел — каза тя, забравяйки сълзите си. — Корнел? — Тя се обърна към Вирек.
— Разбира се, че не. Вграденото по дължината на тази кост е биомонитор „Браун“. Това е работа на съвременен автор.
— Има ли още? Още такива кутии?
— Намерил съм седем. За период от три години. Колекцията на Вирек, виждаш ли, е нещо като черна дупка. Невероятната плътност на богатството ми привлича неудържимо най-редките произведения на човешкия дух. Автономен процес, на който рядко обръщам внимание…
Но Марли беше изцяло погълната от кутията, от нейното внушение за невероятни разстояния, за загуба и тъга. Беше мрачна, нежна и някакси детинска. Съдържаше седем предмета.
Тънка куха кост, сигурно оформена за полет, сигурно от крилото на някоя голяма летяща птица. Три архаични печатни платки, покрити с лабиринти от златни ивици. Гладка бяла сфера от порцелан. Потъмняло от времето парче каишка. Дълго колкото пръст парче от нещо, което тя предположи, че е кост от човешка китка, в която беше безупречно вградена силиконовата дръжка на инструмент, излизал някога на повърхността на кожата — но външната част на инструмента беше обгорена и почерняла.
Кутийката беше една вселена, поема, замръзнала на границата на човешкото усещане.
— Грасиас, Пако.
Момчето и кутийката изчезнаха.
Тя зяпна.
— А, извини ме. Забравих, че тези прехвърляния са прекалено внезапни за теб. Сега обаче трябва да обсъдим твоето назначаване…
— Хер Вирек, — обади се тя, — какво е „Пако“?
— Подпрограма.
— Разбирам.
— Наемам те да намериш кой е направил кутията.
— Но, хер Вирек, с вашите ресурси…
— От които ти сега си част, дете мое. Искаш ли да бъдеш наета? Когато обърнах внимание на историята с Гнас, метнат с фалшив Корнел, разбрах, че можеш да бъдеш от полза за такива работи. — Той сви рамене. — Вярвай ми, че ме бива да постигам желания резултат.
— Разбира се, хер Вирек! И да, искам да работя.
— Много добре. Ще получаваш заплата. Ще имаш достъп до кредитни линии, въпреки че ако се наложи да закупиш например значителни количества недвижимо имущество…
— Недвижимо имущество?
— Или корпорация, или космически кораб, ще ти е нужно непряко оторизиране от мен. Което почти със сигурност ще ти бъде дадено. За всичко друго няма да имаш ограничения. Препоръчвам ти обаче да работиш в такива мащаби, в които се чувстваш удобно. Иначе рискуваш да изгубиш връзката с интуицията си, а интуицията в случаи като този е от жизненоважно значение. — Прочутата усмивка проблясна към нея още веднъж.
Тя пое дълбоко въздух.
— Хер Вирек, какво ще стане, ако се проваля? Колко време имам, за да открия този автор?
— Остатъка от живота ти — каза той.
— Извинете ме, — чу се тя с ужас да казва, — ако съм разбрала правилно, вие твърдите, че живеете… в биована?
— Да, Марли. И от тази доста крайна гледна точка бих те посъветвал да се бориш да живееш всеки час в собствената си плът. Не в миналото, ако ме разбираш. Говоря като човек, който не може да си позволи това обикновено състояние, тъй като клетките на тялото ми са избрали да преследват донкихотовски свои индивидуални кариери. Предполагам, че някой по-късметлия, или по-беден, би бил оставен накрая да умре, или би бил кодиран в паметта на някое парче хардуер. Аз обаче съм обвързан с една византийска мрежа от обстоятелства, която изисква, както разбирам, около една десета от годишните ми приходи. Което ме прави най-скъпия инвалид на света. Бях трогнат, Марли, от твоите терзания на сърцето. Завиждам ти за добре подредената плът, която ги поражда.