— Някои от тях ми разказват разни неща. Истории. Едно време там нямало нищо, нищо не се е движело само, само данни и хора, които ги местят напред-назад. След това нещо се случило, и то… то се осъзнало. Това е цяла друга история, за това как е станало, за едно момиче с огледала пред очите и един мъж, който се боял да го е грижа за каквото и да било. Нещо, което мъжът направил, помогнало на цялото да се осъзнае… И след това то като че ли се разделило на различни части, и мисля, че частите са другите, умните. Но това е трудно да се разбере, защото те не го казват точно с думи…
Търнър усети косата на врата му да настръхва. Дълбоко в него нещо се надигаше, нагоре от потъналата информация от досието на Митчел. Парещият, изгарящ срам в коридора, мръсно кремави люспи боя, Кембридж, общежитията за специализанти…
— Къде си родена, Анджи?
— Англия. След това баща ми влезе в Маас, и се преместихме. В Женева.
Някъде във Вирджиния той изкара екранолета на посипаната с чакъл ивица край пътя и след това на изоставените ливади отстрани, и сухият летен прах се завъртя във вихрушка зад тях, когато той зави наляво, в борова горичка. Турбината изгасна, и машината се отпусна върху апроновата пола.
— Сега бихме могли да хапнем — каза той и се протегна назад за брезентовата мешка на Сали.
Анджи се измъкна от коланите и разкопча ципа на черната фланелка. Под нея носеше нещо стегнато и бяло, и гладката детинска загоряла плът се виждаше в деколтето над младите гърди. Тя взе чантата от него и започна да развива сандвичите, които Сали беше направила за него.
— Какво му има на брат ти? — попита тя и му подаде половин сандвич.
— Какво имаш предвид?
— Ами, нещо такова… Сали казва, че той непрекъснато пие. Нещастен ли е?
— Не знам — каза Търнър и се изви, раздвижвайки започналите да го болят врат и рамене. — В смисъл, че сигурно е, но не знам защо точно. Понякога хората просто затъват.
— Имаш предвид когато си нямат компания, която да се грижи за тях ли? — Тя отхапа от своя сандвич.
Той й хвърли поглед.
— Разпитваш ли ме?
Тя кимна с пълна уста. Преглътна.
— Мъничко. Знам, че много хора не работят за Маас. Никога не са работили, и никога няма да работят. Ти си един от тях, брат ти също. Руди май ми хареса, разбираш ли? Само дето изглеждаше толкова…
— Изпаднал — довърши той вместо нея, със сандвича в ръка. — Затънал. Мисля, че като че ли има един скок, който човек трябва да направи, понякога, и ако не го направи, затъва здраво… Руди никога не го направи.
— Както баща ми искаше да ме изведе от Маас? Това скок ли е?
— Не. Някои скокове трябва да ги предприемеш сама пред себе си. Просто да разбереш, че там някъде другаде те чака нещо по-добро… — Той прекъсна изречението с чувството, че изглежда не в ред, и отхапа от сандвича.
— За това ли си мислеше?
Той кимна, чудейки се дали това не е истина.
— И ти се вдигна, а Руди остана?
— Беше голям акъл. И все още е. Навързал е една купчина титли, всичките задочно, чрез мрежата. Направи докторат по биотехнология в Тулейн, когато беше на двайсет, и още куп други неща. Никога не е публикувал статии, нищо подобно. Търсеха го работодатели откъде ли не, и той ги разкара всички до един, псуваше ги и се караше с тях… Май мислеше, че може да постигне нещо и сам. Като тези качулки на кучетата. Мисля, че е получил няколко оригинални патента за тях, но… Както и да е, той остана. Зае се да продава и прави хардуер за този-онзи, и се беше попрочул из страната. А след това майка ни се разболя, тя беше болна вече от доста време, а аз бях далече…
— Къде си бил? — Тя отвори термоса и миризмата на кафе изпълни кабината.
— Колкото се може по-надалече — каза той, изненадан от гнева в гласа си.
Тя му подаде пластмасовата чашка, напълнена до ръба с горещо черно кафе.
— А ти? Казваш, че никога не си виждала майка си.
— Не съм. Те са се разделили, когато съм била малка. Тя нямало да се върне към брака, ако той не я включел в някакво семейно планиране. Или поне той казва така.
— И що за човек е той? — Той отпи от кафето и го подаде обратно.
Тя го погледна над ръба на пластмасовата чаша с очи, обкръжени от грима на Сали.
— Ти ми кажи. Или ме попитай, когато стана на двайсет. Сега съм на седемнайсет, откъде, по дяволите, да знам?
Той прихна.
— Започваш ли сега да се чувстваш по-добре?
— Предполагам, че да. Като се имат предвид обстоятелствата.
И той внезапно я усети по начин, по който не я беше усещал преди, и ръцете му тревожно хванаха лостовете.
— Добре. Имаме още много път…