Боби не можеше да си отлепи очите от киберпространствения дек, който заемаше една трета от древното дъбово бюро на Тъпкача. Беше матовочерен, правен по поръчка, без никакви търговски марки по него. Боби все се навеждаше напред, докато разказваше на Тъпкача за Две за ден и опита му за набег, за усещането за момиче и за това как майка му беше взривена. Това беше най-жестоко изглеждащият дек, който изобщо беше виждал някога, и си спомни, че Джаки беше казала, че Тъпкача е бил страхотен жокей на времето.
Когато Боби свърши, Тъпкача се облегна назад в стола си.
— Искаш ли да го пробваш? — попита той. Изглеждаше уморен.
— Да го пробвам?
— Дека. Мислех си, че може би искаш да го пробваш. Нещо си търкаш особено задника в стола. Или ти се ще да го пробваш, или ти се пикае наистина яко.
— Шибано точно, имам предвид да, мерси, да. Бих…
— Че що не? Няма начин някой да разбере, че това си ти, а не аз, нали? Защо не се включиш с него, Джеки? Един вид да му хвърляш по едно око. — Той отвори едно чекмедже на бюрото и измъкна два набора троди. — Но не прави нищо, окей? Просто се помотай и поогледай малко. Не се опитвай да набираш координати. Дължа на Бийвър и Лукас една услуга, и се очертава като да им я плащам с това да те пазя жив и здрав. — Той подаде единия набор троди на Джаки, другия на Боби. Изправи се, хвана ръчките от двете страни на черния пулт, и го завъртя срещу Боби. — Действай. Направо ще се изпразниш. На десет години е вече, гадорията, и още ще подпали задника на буквално каквото зърне. Един образ на име Джак Автоматичния я сглоби от нулата. Някога беше хардуерният спец на Боби Куайн. Двамата заедно изгориха Сините светлини, само че това беше сигурно преди да си бил роден.
Боби вече си беше поставил тродите, и гледаше към Джаки.
— Включвал ли си се някога в тандем?
Той поклати глава.
— Добре. Ще се включим, но ще вися на лявото ти рамо. Ако кажа изключвай се, изключвай се. Видиш ли нещо странно, ще е защото аз съм с теб, ясно?
Той кимна.
Тя измъкна две дълги игли със сребърни глави от задната част на шапката си, свали я и я постави на бюрото до дека на Тъпкача. Плъзна тродите по оранжевата копринена кърпа за глава и приглади контактите върху челото си.
— Да тръгваме.
Напред на пълна скорост, все напред, декът на Тъпкача включен високо горе над неоновите бази данни, топографии, които Боби не познаваше. Огромни, като планини, отчетливи и корпоративни в несъществуващите измерения на киберпространството.
— Задръж малко, Боби. — Гласът на Джаки, нисък и спокоен, до него в пустотата.
— Господи боже, това е направо мълния!
— Да, само че го задръж малко. Нямаме никаква полза от бързане. Искаш да позяпаш. Дръж ни тук горе и позабави малко.
Той намали скоростта, докато почти заплуваха. Обърна се наляво, очаквайки да я види, но там нямаше нищо.
— Тук съм, — обади се тя, — не се тревожи.
— Кой е този Куайн?
— Куайн? Някакъв жокей, познат на Тъпкача. Той ги е познавал всичките на времето.
Той зави рязко надясно, след това наляво, въртейки се плавно по едно пресичане на мрежата, пробвайки управлението на дека. Беше изумително, абсолютно различно от всичко, което той беше усещал преди в киберпространството.
— По дяволите. Това нещо кара Оно-Сендая да изглежда като детска играчка…
— Вероятно в него има схеми на Оно-Сендай. Тъпкача казва, че някога са използвали тях. Вдигни ни малко нагоре…
Те се издигнаха без усилие през мрежата, и данните заизчезваха под тях.
— Тук горе няма на какво да ти се закачи окото — оплака се той.
— Грешка. Като повисиш достатъчно в празните сектори, можеш да видиш интересни работи…
Тъканта на мрежата точно пред тях като че ли затрептя.
— Ъъъ, Джаки…
— Спри тук. Задръж. Всичко е окей. Повярвай ми.
Някъде далече ръцете му се движеха над непривичната клавиатура. Задържа ги на едно място, докато част от киберпространството се замъгли и побеля като мляко.
— Какво…
— Danbala ap monte I, — каза глас, който пронизваше главата му и оставяше в устата му вкус на кръв. — Данбала я язди. — Боби някак си знаеше какво означават думите, но гласът отекваше в главата му като желязо. Побелялото пространство се раздели, като че ли забълбука и се превърна в две области от местещо се сиво.
— Легба, — каза тя, — Легба и Угу Ферай, бог на войната. Папа Угу! Сен Жак Мажьор! Viv la Vyei!
Железният смях изпълни мрежата, цепейки главата на Боби.
— Map kite tout mize ak tout giyon, — каза друг глас, течен, живачен и студен. — Гледай, Папа, тя е дошла тук, за да се освободи от лошия си късмет! — След това и този се разсмя, и Боби се напъна да подтисне надигащата се вълна от истерия, когато сребристият смях се надигна през него като мехури.