Вирек носеше тънка бяла риза, памучни панталони, навити до под коляното, и обикновени сандали от кафява кожа. Все още държейки ръката му, Тали отново се обърна към парапета.
— Сигурна съм, — започна тя, — че нашите зрители се вълнуват от много неща…
Морето изчезна. До хоризонта се простря начупена равнина, покрита със зеленикавочерна растителност, и прорязана от силуетите на неоготическите кули на църквата на Гауди на Саграда Фамилия. Границите на света се губеха в ниска ярка мъгла, и над равнината се носеше звук като от потопени във вода камбани…
— Днес нашите зрители наброяват един — каза Вирек и погледна Тали през кръглите си очила без рамки. — Здрасти, Марли.
Марли се опита да достигне тродите, но ръцете й бяха от камък. Гравитационната сила, совалката се издига от бетонната си писта… Той я беше уловил като в капан…
— Разбирам — каза Тали усмихнато и се облегна обратно на парапета, с лакти върху топлия грапав камък. — Каква чудесна идея. Вашата Марли, хер Вирек, сигурно е наистина щастливо момиче… И след това се сети, Марли се сети, че това не е Sense/Net-овското шоу на Тали Ишъм, а част от конструкта на Вирек, програмирана ситуация, събрана от годините на „Водещи личности“, и че вече няма избор, няма изход, освен да я приеме, да слуша, да предостави на Вирек вниманието си. Фактът, че той я беше хванал тук, че я беше приковал така й казваше, че интуицията й е била права. Че машината, структурата, е тук, реална. Парите на Вирек бяха нещо като универсален разтворител, размиващ всякакви бариери пред волята му…
— Съжалявам да науча, че си разтревожена — каза той. — Пако ми казва, че бягаш от нас, но аз предпочитам да го разглеждам като стремеж на човек на изкуството към неговата цел. Предполагам, че си усетила нещо от природата на моя гесталт, и че то те е уплашило. Разбираемо е. Тази касета беше приготвена един час преди излитането ти от Орли. Разбира се, ние знаем къде отиваш, но нямам намерението да те следвам. Ти просто си вършиш работата, Марли. Съжалявам единствено че не можахме да предотвратим смъртта на твоя приятел Ален, но вече знаем кои са убийците му и кои са техните работодатели…
Очите на Тали Ишъм сега бяха очите на Марли, и те бяха впити в тези на Вирек, в които гореше синя енергия.
— Ален беше убит от агенти, наети от Биолаборатории Маас, — продължи той, — и именно Маас са му дали координатите, към които пътуваш сега, а също и холограмата, която си видяла. Връзката ми с Биолаборатории Маас е била, най-меко казано, нееднозначна. Преди две години мой подчинен се опита да ги купи. Обсъжданата сума би повлияла цялата световна икономика. Те отказаха. Пако определи, че Ален е умрял, защото те са открили, че той се опитва да продаде информацията, която са му дали, да я продаде на трета страна… — Той се намръщи. — Извънредно глупаво, защото той нямаше и представа от същността на продукта, който предлагаше.
Точно в стила на Ален, помисли си тя, и усети вълна от жалост. Отново го видя свит на отвратителния килим, с гръбнак, очертан под зеления плат на якето…
— Предполагам, че се досещаш, че моето издирване на автора на кутиите включва нещо повече от изкуство, Марли. — Той махна очилата си и ги изтри в гънка на бялата си риза; струваше й се, че в изчислената човещина в движението му има нещо светотатствено. — Имам основания да предполагам, че създателят на тези предмети донякъде е в състояние да ми предложи свобода, Марли. Не съм добре със здравето. — Той постави отново очилата, нагласяйки внимателно фините златни дръжки. — Когато за последен път поисках изглед на биованата в Стокхолм, в която се намирам, ми беше показано нещо като три железопътни контейнера, омотани в капеща мрежа от тръби… Ако можех да напусна това, Марли, или по-точно да напусна разбунтувалата се тълпа клетки, която то съдържа… Е, — той отново се усмихна с прочутата си усмивка, — какво не бих платил?
И очите на Тали-Марли се завъртяха към прострелите се тъмни лишеи и далечните кули на изместената катедрала…
— Изгубихте съзнание — казваше стюардът, и пръстите му се движеха до шията й. — Това не е рядкост, и медицинските ни компютри твърдят, че сте в отлично здраве. За всеки случай приложихме дермадиск, за да облекчим адаптационния синдром, който е възможно да изпитате преди влизането в дока. — Ръката му се дръпна от шията й.
— „Европа след дъждовете“ — каза тя. — Макс Ернст. Лишеите…
Човекът се вгледа в нея. Лицето му беше внимателно и изразяваше професионална загриженост.
— Извинете ме? Бихте ли го повторили?
— Извинявам се — каза тя. — Просто сънувах… Пристигнахме ли вече там, на терминала?