О’ГРЕЙДИ — ВАДЖИМА
ЕДИТ С.
ИНТЕРОРБИТАЛЕН ТРАНСПОРТ
Жената до нея също се изправи и придърпа нагоре торбестите си дънки.
— Казвам ти, Рез, оставиш ли тая путка да те метне с прекъсвачите, името ти ще пострада.
— Извинете ме — намеси се Марли, борейки се с несигурността в гласа си.
Жената в черния жакет се обърна и я изгледа?
— Да? — Огледа я отгоре додолу, без да се усмихва.
— Видях на жакета ви името Едит С. Това кораб ли е? Космически кораб?
— Космически кораб? — Жената до нея повдигна вежди. — О, да, сладурче, цял грамаден космически кораб!
— Влекач е — каза жената в черния жакет, обърна се и тръгна към изхода.
— Искам да ви наема — каза Марли.
— Да ме наемеш? — Сега всички я гледаха, лицата им бяха безизразни и без усмивка. — Какво ще рече това?
Марли заровичка из черната брюкселска чанта и измъкна половината от пачката Нови Йени, която туристическият агент Палеологос й беше върнал, след като си беше удържал таксата.
— Ще ти дам това…
Момичето с късата сребриста коса подсвирна тихичко. Жените размениха погледи. Тази в черното сви рамене.
— Исусе Христе. Къде искаш да ходиш? До Марс ли?
Марли отново се зарови в чантичката и измъкна сгънатата синя хартийка от пакет Голоаз. Подаде я на жената с черния жакет, която я разгъна и прочете орбиталните координати, записани със зелен фулмастер от Ален.
— Е, — каза жената, — това е доста кратък полет за тези пари, но О’Грейди и аз трябва да сме в Цион в 23.00 GMT. Договор. Ти какво ще кажеш, Рез?
Тя подаде хартийката на седналото момиче, което я прочете, погледна нагоре към Марли и попита:
— Кога?
— Сега, — отвърна Марли, — веднага.
Момичето се опря на масата и се надигна, краката на стола й изтракаха по керамичния под, и жакетът й се разтвори, показвайки на Марли, че това, което беше сметнала за сутиен от розова и черна дантела, е всъщност татуирана роза, която изцяло покриваше лявата й гърда.
— На път сме, сестричко, наличността в брой.
— Има предвид че иска парите сега — обади се О’Грейди.
— Не искам никой да знае къде отиваме — каза Марли.
Трите жени се разсмяха.
— Улучила си подходящото момиче — каза О’Грейди, и Рез се ухили.
24. ПРАВО НАДОЛУ
Заваля дъжд, когато той отново обърна на изток, насочвайки ги към крайните предградия на Агломерата и опушения пояс на промишлените зони. Валеше като плътна стена, заслепявайки го, докато не откри ключа за чистачките. Руди не се беше погрижил за тях, така че трябваше да намали скоростта, воят на турбината премина в рев, и продължи по крайпътната ивица. Апроновата торба застъпваше накъсаните кожуси на стари камионни гуми.
— Какво има?
— Не виждам. Чистачките не са в ред. — Той натисна бутона за фаровете, и четири плътни лъча блеснаха от двете страни на екранолета и изчезнаха в сивата стена от падаща вода. Поклати глава.
— Защо не спрем?
— Твърде близо сме до Агломерата. Всичко наоколо се патрулира. Коптери. Ще ни сканират идентификационния номер на покрива, ще видят, че номерата ни са от Охайо и че шасито е със странна конструкция. Може да поискат да ни направят проверка. По-добре да го избегнем.
— Какво ще правиш сега?
— Ще карам край пътя, докато намеря къде да спра, след това ще ни пъхна под някакъв покрив, ако мога…
Той спря екранолета и го завъртя на място, и фаровете пробляснаха върху светлоотразителните диагонали на знак, отбелязващ страничен път. Тръгна към знака, издутата предна част на апроновата торба се прехвърли над дебел правоъгълен бетонен блок.
— Това може да свърши работа — каза, докато минаваха покрай знака. Пътят беше съвсем тесен: клони и храсти драскаха тесните странични прозорци и стържеха по бронираните стени на екранолета.
— Там има светлини — обади се Анджи и опъна напред предпазния си колан, за да се вгледа през дъжда.
Търнър различи воднистожълта светлина и сдвоени тъмни стълбове. Разсмя се.
— Бензиностанция. Останала от старата система, преди да прекарат големия път. Тук трябва да живее някой. Жалко, че не сме на бензин… — Той спусна екранолета по чакълестия склон; приближавайки се, видя, че жълтата светлина идваше от два правоъгълни прозореца. Като че ли забеляза някаква фигура да се появява на един от тях.
— Провинция. Тези момчета може да не ни се зарадват особено. — Той бръкна в парката, измъкна Смит & Уесъна от пластмасовия му кобур и го постави на седалката между краката си. Когато стигнаха на пет метра от ръждясалите бензинови колонки, той отпусна екранолета в широка локва и угаси турбината. Дъждът продължаваше да се лее по обдуханите листове ламарина, и фигура в пляскащо пончо от каки изскочи от предната врата на бензиностанцията. Той отвори страничния прозорец десетина сантиметра и надвика дъжда: