— Разбира се — излъга Боби.
— Не — каза Тъпкача. — Имаме си достатъчно проблеми и без да даваме оръжие на него. Господи боже…
— Всичко това ми заформя мнението, — продължи Бийвър, че можем да очакваме някого да дойде тук за нас. Някой по-професионален…
— Ако просто не взривят целия Хипермарт на парчета и си заминат — обади се Тъпкача, — заедно с всички тези зомбита вътре…
— Няма — каза Боби, — иначе щяха вече да са го направили.
Всички го зяпнаха.
— Момчето заслужава похвала — каза Джаки. — Даде го право в десятката.
Двайсет минути по-късно Тъпкача гледаше мрачно Бийвър.
— Ти ще си го реализираш. Това е най-откаченият план, който съм чувал от маса време.
— Добре де, Бийвър, — намеси се Боби, — защо просто не се измъкнем обратно през вентилационната тръба, не се промъкнем по покрива и не се прехвърлим на съседната сграда? Да използваме нишката, по която си се прехвърлил ти?
— Покривът е покрит с Непукисти като лайно с мухи — отговори Бийвър. — Някои може дори да са имали достатъчно акъл, за да намерят капандурата, която отворих, за да сляза тук долу. Оставил съм им някоя и друга осколочна миничка. — Той се ухили грозно. — Освен това, съседната сграда е по-висока. Трябваше да се кача на покрива й и да изстрелям мономола към тази. Не можеш да се катериш на ръце по мономолекулярна нишка, ще ти отхвръкнат пръстите.
— И как тогава, по дяволите, предлагаш да се измъкнем?
— Зарежи това, Боби — каза тихичко Джаки. — Бийвър е направил каквото трябваше. Сега той е тук при нас, и сме въоръжени.
— Боби, — каза Бийвър, — защо не ни повториш плана още веднъж, за да се увериш, че сме го разбрали…
Боби имаше неприятното усещане, че Бийвър по-скоро иска да се увери дали той е разбрал, но се облегна на бара и започна:
— Въоръжаваме се до зъби и чакаме, нали? Тъпкача и аз се връзваме към дека му и обдушваме мрежата наоколо, да пробваме дали можем да разберем какво става…
— Мисля, че ще мога да се справя и сам — възрази Тъпкача.
— По дяволите! — Боби се отблъсна от бара. — Бийвър каза! Искам да отида и да се включа! Как иначе изобщо мога да науча нещо?
— Да не ти пука, Боби, — каза Джаки, — давай нататък.
— Добре, — каза намусено Боби, — рано или късно образите, дето са наели Готиците и Непукистите да ни държат тук ще трябва да дойдат при нас. И като дойдат, ги почваме. Трябва ни поне един жив. Едновременно с това си пробиваме път навън, и Готици и там разни няма да са очаквали такава огнева мощ, така че изхвръкваме на улицата и духваме към Проектите…
— Мисля, че това горе-долу изчерпва нещата — каза Тъпкача, крачейки по килима към заключената и задрапирана врата. — Мисля, че като цяло е това. — Той притисна палец върху кодовата метална плочка и полуотвори вратата. — Хей, ти там! Не ти! Ти с шапката! Дигай си задника насам. Искам да поговорим за…
Дебелият колкото молив червен лъч прониза вратата и завесите, два от пръстите на Тъпкача и премига над бара. Експлодира бутилка, и съдържанието й пръсна навън като пара и сублимирали естери. Тъпкача остави вратата да се затвори, погледна обезобразената си ръка и се отпусна тежко на килима. Клубът бавно се изпълваше с коледната миризма на подгрят джин. Бийвър грабна сребрист сифон от бара и запръска пушещата завеса със селтерска вода, докато въгледвуокисният патрон не се изпразни и струята не секна.
— Имаш късмет, Боби. — Той хвърли бутилката назад през рамо. — На брат Тъпкача май не му се очертава скоро да трака на дек…
Джаки беше коленичила над ръката на Тъпкача и оттам се чуваха щракащи звуци. Боби мярна вида на каутеризирана плът, след това бързо погледна в друга посока.
26. СКАНДАЛА
— Знаеш ли, — каза Рез, висейки надолу с главата пред Марли, — изобщо не ми влиза в работата, но дали някой ще те очаква, когато пристигнем? Имам предвид, че ще те откарам дотам с гаранция, и ако не можеш да влезеш, ще те върна обратно до терминала на JAL. Но ако никой не те чака, не знам колко дълго ще ми се ще да вися наоколо. Това място е отпадък, и по такива се е навъдил разен шантав народ. — Рез — или Тереза, както разбра Марли от покритото с найлон свидетелство за пилот, прикрепено към пулта на Сладката Джейн — беше свалила брезентовото си яке за по време на пътуването.
Марли, замаяна от набора дермове, които Рез беше лепнала на китката й, за да контрира конвулсивното гадене на космическия адаптационен синдром, гледаше към татуираната роза. Беше изпълнена в японски стил, стотици години стар, и Марли замаяно реши, че я харесва. Че всъщност й харесва Тереза, която беше едновременно твърда и с нещо детинско в нея и загрижена за странната си пътничка. Рез беше харесала коженото й яке и чантичката й, преди да ги опакова в някаква стегната найлонова мрежа, вече натъпкана с касети, печатани книги и непрани дрехи.