— Имам клаустрофобия!
— Ох… — Рез я зяпна. — Чувала съм го това. Значи, че те е страх да бъдеш вътре в разни неща? — Тя изглеждаше искрено любопитна.
— Да, в малки неща.
— Като Сладката Джейн?
— Да, но… — Марли огледа претъпканата кабина, борейки се с паниката. — Това мога да го издържа, но не и шлема. — Тя потрепера.
— Добре, ще действаме така. Влизаш в костюма, но не слагаш шлема. Ще те науча как да го поставиш. Таф ли си? Иначе нито крачка навън от кораба ми. — Устата й беше тънка права линия.
— Да, — каза Марли, — да…
— Ето го преходникът — каза Рез. — Шлюз до шлюз сме. Този капак се отваря, влизаш вътре, аз го затварям. След това отварям другата страна. След това си в каквото минава за атмосфера там вътре. Убедена ли си, че не искаш да сложиш шлема?
— Да — каза Марли, гледайки надолу към шлема, който държеше с червените ръкавици на скафандъра, към бледото си отражение в огледалното лицево стъкло.
Рез леко цъкна с език.
— Животът ти си е твой. Ако искаш да се върнеш, накарай ги да пратят съобщение през терминала на JAL за Сладката Джейн.
Марли се отблъсна тромаво и полетя напред към шлюза, не по-голям от изправен ковчег. Гръдната плоча на червения скафандър се удари силно във външния люк, и тя чу вътрешната да се затваря със съскане зад нея. Над главата й светна лампа, и тя си припомни за лампичките в хладилниците.
— Довиждане, Тереза.
Нищо в отговор. Беше сама заедно с биенето на сърцето си.
След това външният капак на Сладката Джейн се отвори. Леката разлика в налягането беше достатъчна, за да я бутне в мрака отпред, който миришеше старо и тъжно човешки, миризма като на отдавна изоставена килия. Въздухът беше плътен и нечисто влажен и, все още премятайки се, тя видя капака на Сладката Джейн да се затваря зад нея. Лъч светлина блесна край нея, залюля се, завъртя се и я откри да се премята.
— Светлина, — избоботи грубо някой, — светлина за нашата гостенка, Джонс! — Беше гласът, който беше чула в слушалката. Той звънеше странно в желязната огромност на това място, в кухотата, която тя усещаше наоколо, и след това се чу стържещ звук и светна далечен ярък син пръстен, показвайки й отдалечената извивка на стена или корпус от стомана и разтопена лунна скала. Повърхността беше разчертана и издълбана от прецизно изрязани канали и вдлъбнатини, където някога е било инсталирано някакво оборудване. В някои от по-дълбоките изрези все още висяха залепени дрипави парцали кафяв уплътнителен стиропор, други се губеха в мъртвочерна сянка… — По добре й пусни връв, Джонс, преди да си е счупила главата…
Нещо удари рамото на костюма й с влажно млясване, и тя обърна глава и видя розова буца пластмаса, свързана с тънка розова линия, която се изпъна, докато тя я гледаше, и я завъртя. Древното катедрално пространство се изпълни с воя на някакъв двигател, и малко по малко те я изтеглиха навътре.
— Доста дълго ви отне — каза гласът. — Чудех се кой ли ще е първи, и се оказа Вирек… Мамон… След това те я уловиха и завъртяха. Почти щеше да изгуби шлема: той беше започнал да отплува, но един от тях го бутна обратно в ръцете й. Чантичката й, с ботушите и якето вътре в нея, се понесе по своя собствена дъга и я удари отстрани по главата.
— Кой сте вие? — запита тя.
— Лъдгейт! — изръмжа старецът. — Уигън Лъдгейт, както добре знаеш. Кого още те е изпратил той да съблазниш? — Покритото му с белези и петна лице беше гладко избръснато, но сивата му, неподстригана коса плуваше свободно, водорасло във вълна застоял въздух.
— Извинявам се, — каза тя, — не съм дошла, за да ви съблазнявам. Вече не работя за Вирек. Дойдох тук, защото… Имам предвид, че изобщо не съм сигурна защо точно дойдох тук, като начало, но по свой начин разбрах, че майсторът, който прави тези кутии, е в опасност. Защото тук има нещо друго, Вирек мисли, че има нещо друго, което ще освободи него, Вирек, от раковете му… — Думите й заглъхнаха в тишина пред почти осезаемата лудост, която се излъчваше от Уигън Лъдгейт, и тя забеляза, че той носи пластмасовите остатъци от стар работен скафандър с евтини метални разпятия, залепени с епоксид като огърлица около оксидираната стомана на пръстена на шлема. Лицето му беше много близко. Тя усещаше миризмата на развалените му зъби.
— Кутиите! — Мънички капчици слюнка се откъсваха от устните му, подчинявайки се на елегантните закони на Нютоновата физика. — Ти, блуднице! Те са от ръката на Бога!
— Спокойно, Лъд, — каза втори глас, — плашиш жената. Спокойно, мадам, просто старият Лъд няма кой знае колко посетители. Здравата се увлича, виждаш, ама иначе е просто дърт безвреден изрод… — Тя обърна глава и срещна спокойния поглед на чифт сини големи очи върху съвсем младо лице.