„Свободният свят“ е замислен като метафоричен двойник на антидемократичните общества, той е условна естетическа проекция на опасни социални тенденции: цензурирането и шпионирането на свободомислещите умове, на Запад; застрашително надигащата се вълна на яростна нетърпимост към всеки порив за духовна свобода, към всеки опит за прекрачване извън оградите на манипулираната масова култура. В „Свободния свят“ няма повече място за индивида — съотечествениците на Дан чувствуват, действуват и мислят еднакво, декласирани са до програмирани безличия, до взаимозаменяеми величини. А как изглежда новооткритият свят? Може би по-добър и по-привлекателен в социалния си облик?
Скрити под защитните куполи на странните си градове, хората от зоната никога не са виждали истинско небе. Вглъбени в своите видеоигри, те с часове прекарват пред екраните. Мускулите им са залинели, чувствата си възбуждат с електрически ток. Прехвърлили върху компютрите всичките си задължения, „нулите“ не оползотворяват повече собствените си възможности, изгубили са вкус към всяко развитие и усъвършенствуване, вървят по утъпкани пътища, избягват риска и напрежението—живеят „хигиенично“.
Маските, които Франке с увлечението на роден дегизатор полага върху буржоазната идея за ситото, развличащо се технотронно общество, колкото са по-гротескни, толкова са по-дискредитиращи и безпощадни.
Електронната магия на зоната, хипнотизиращия и ефект писателят извежда и в алегорично тълкуване на опасността от аудиовизуалното псевдопо знание. Постепенно, с пластическа лекота и не без фарсови ефекти иде жлъчният му апостроф към тиранията на видеотехниката — тя лишава хората от реално-осезае-ми впечатления за света, превръща ги в пасивни потребители на информация, подтиска потребността от общуване.
Като отвежда героя си в разположената на океанското дъно тайнствена централа, отдето се управлява животът в зоната, Франке намесва във фантазната игра и идеята за хомо супер — вероятния наследник на вида хомо сапиенс според фантастичната митология на ХХ век. Даниел изживява нови шеметни авантюри в едно утопично общество от мутанти, интелигентни маймуночовеци, учени, хубави момичета и мислещи машини. Текстът действува все по-екзотично, ала същевременно носи и все по-богат философски заряд. Неизтощимото въображение на фантаста моделира тук един трети, още по-чудноват имагинерен свят. Ако в предишните два обаче не бе никак трудно да се разпознаят фантастични алегории на съвсем нефантастични — съвременни — тенденции, с този трети свят нещата стоят другояче. В него властта на настоящето е отхвърлена във всичките и форми — битови, физиологични, философски. Обитателите на централата са напълно еманципирани от сегашните ни правила и норми, нищо от сянката на „миналото“ не тегне върху тях. Пред нас е фантастично общежитие, дето познатите човешки желания, страсти и стремежи вече не са цел, а самият човек е окръжен от нови партньори, конкуренти или евентуални негови приемници: мислещи примати, мутанти, клонирани същества, електронни мозъци със собствено самосъзнание. Познал травмата на зрелостта, усетил предела на собствените си възможности, хомо сапиенс вече очаква своя бъдещ наследник, оня, комуто предстои да отбележи нов връх в еволюционната верига и комуто той е готов да отстъпи водачеството си в името на обновата и прогреса. В централата не се страхуват от физически или интелектуално отклоняващите се от нормата хора, не устройват „лов на вещици“, както в родината на Дан. Тук следят за развитието на експериментите, които природата подхваща с човека или със самата себе си, интересуват се не само от живота на вида, а от живота изобщо. Лоялни са и към най-чудовищните мутации, защото ги третират като сигнал за възникване на ново еволюционно стъпало. Мисълта за възможния край на човешкия вид събужда по-малко безпокойство, отколкото грижата за онова, което ще дойде после, и това изглежда някак зловещо.