Людмила СТОЯНОВА
Стъклото на илюминатора бе боядисано с бяла боя, която мнозина простъргваха тайничко. В началото това почти не се забелязваше.
Стартираха от края на обитаемия район и сиянието на осветителните спътници нахлуваше на ивици през черните изпарения на смога. Тук-таме през дълбоките дупки на сивите правоъгълници нещо неопределено просветваше.
Заиздигаха се все по-високо, потънаха в неподвижната маса, взираха се в пулсиращата тъмнина, от време на време поглеждаха към бездънната, проядена на места мъгла. Изведнъж трептящата завеса се разкъса и над тях блесна нощното небе с безброй светещи точки — звездите, добре познати от учебните програми, предизвиквали удивление и в планетариумите, но въпреки това поразителни и сега. Никъде не бяха описани такива, каквито са в действителност, никъде не бяха показани така.
Морето от мъгла се люлееше ниско под тях. То постепенно просветна, появиха се пролуки. Въображението им помагаше да си представят това, което не виждаха — непознатата земя.
Там, някъде долу, трябваше да е границата. Сега вече без укрепления, ровове, телени мрежи, наблюдателници, противотанкови съоръжения и зидове, без желязна завеса. Само една въображаема линия и въпреки това тази граница беше абсолютна, укреплението — непреодолимо. Радари, сеизмографи, скрити телевизионни камери, зад тях — обръч от ракетни бази. А може би имаше и други контролиращи уреди, още оръжия? Кой можеше да знае? Беше невероятно, че прелетяха така безпрепятствено.
На разсъмване станаха свидетели на представление, каквото бяха гледали само в учебните филми. Звездите избледняха, небето се покри с млечнорозово и слънчевият диск се изкачи над хоризонта, много по-светъл от онзи, който се виждаше денем през мъглата, по-ярък и от осветителните сателити дори когато светеха с пълна мощност. Под тях земята постоянно се променяше — скица в бяло, сиво и черно, тук-там зелено — поникнали сред пепелта растения, кръгове в охра — разровена земя, кратери, глина. По-нататък проблясваше река, разнищена на стотици ръкави, наблизо се виждаше безкрайна сива права — дренираното легло, което вече бе пресъхнало; планини от нахвърляни камънаци запълваха горната му част; реката си бе прокарала нови корита. Нулевата зона.
Земята се завъртя, двигателите забучаха по-силно, корпусът на транспортьора завибрира. Колоната смени направлението, следвайки блестящата нишка на водата. Вляво и вдясно се откриваха планински вериги, до тях лежаха дълги сенки, после отново равнина със следи от някогашно строителство — пано от линии и криви, — някогашни улици и железопътни релси, скеле на мост, развалини на села и градове, самолетни писти, неповредени, но опустели. По-нататък, докъдето стигаше погледът, се откриваше огромно и празно поле, нашарено в жълто и сиво.
Оставаше още един час. Скука въпреки очакването; полет над нищото. Войниците в тежките си снаряжения се мотаеха напред-назад, чуваше се тих говор, а от време на време и по-високо изречени думи, шеги.
На края високоговорителят обяви следващия етап:
— Сложете шлемовете! Включете радиостанциите! Спуснете лицевите предпазители! Изправете облегалките! Глави до коленете! Ръцете на тила! Затворете вратите на шлюза! Приземяване!
Кратък тласък, надигане в стомаха, замайване… рев на страничните крила, леко притискане като в асансьор, няколко мъчителни мига. Най-неприятното бе очакването дали ще кацнем успешно. Съвсем като на тренировка. Но тренировка ли беше?
Който погледнеше през издрасканите стъкла на илюминаторите, можеше да различи отпред вдясно матово блещукащо образувание, подобно на пяна върху вода. Долу вече не се виждаше нищо.
Той се върна — както беше запланувано.
Разчиташе на това, вярваше, но се и съмняваше. Надяваше се, но се и страхуваше. Представяше си срещата, познатото обкръжение, благопожеланията, почестите, а после дългата многообещаваща работа — систематизирането на данните. Такъв беше естественият ход на програмата.