Изведнъж усети, че някой го хваща за ръката и го дърпа към пътеката, на която се бяха наредили всички в редица. Той поиска да се възпротиви, но лентата, на която бе стъпил, се задвижи под краката му, обгради го парапет, вече не можеше да слезе и ако не искаше да падне, трябваше да пристъпя, отначало бавно, после по-бързо. Все още успяваше да запази равновесие, но скоростта се увеличаваше непрекъснато, затича в механичен тръс, за няколко секунди у него се надигна нещо като амбиция, настрои се за състезание, поставената задача не го затрудняваше, преодоляваше трудността без усилие, той превъзхождаше машината…
Две дузини уродливи същества се мъчеха около него — рояк ритащи създания, които надвишаваше с цяла глава. Виковете им се чуваха все по-рядко, някои звучаха жалко и задавено, залата бе изпълнена със запъхтяно дишане, летяха черни и руси кичури, мършави ръце търсеха упора в парапета…
Даниел усети, че се изморява. Имаше чувството, че лентата все се движи малко по-бързо от него и беше принуден да ускори темпото, да тича по-бързо, макар че беше безсмислено да иска да се измъкне от конвейера. Само напред нямаше преграда — ако се тича достатъчно бързо, можеше да се стигне до спасителната площадка. Спокойствие — сега всички въпроси, предположения и очаквания останаха на заден план, мислите му кръжаха около движението на краката, около темпото, умората, сигурния бряг на площадката.
Защо бягаше? Каква бе целта? Погледът му беше отправен напред — там се виждаше вертикално разграфена скала, някаква червена светлина се движеше нагоре-надолу. В ниското, върху един съд проблясваше малък сребристочервен предмет.
Усещаше краката си пълни с олово. Не беше свикнал на такова напрежение, тялото му беше по-тежко от телата на останалите бегачи. Събра всичките си сили, съсредоточи се за по-голямо натоварване и изведнъж рязко увеличи темпото, за да може да скочи на площадката. Но лентата ускори своя ход със същото темпо и сега той трябваше да поддържа повишената скорост, което прогони и последните му надежди.
Олюля се, имаше опасност да загуби равновесие. Посегна към парапета, за да се подпре, но ръката му се дръпна инстинктивно още преди да е осъзнал болката-по парапета течеше ток!
Безкрайно тичане…
Чудеше се на самия себе си, че все още се държи. Краката му се движеха срещу съпротивяващата се жилава маса, а усилията да се пребори с нея бяха болезнени.
Намали темпото.
Скоростта на лентата също се понижи, но не достатъчно — все още бе твърде висока.
Даниел се олюля, падна. Лентата го понесе назад, блъсна го в една стена, усети електрически удар, преобърна се, бутайки се непрекъснато в парапета, търкаляше се по лентата…
Тишина…
Само няколко секунди и отново викове — победни, алчни.
Беше вече изправен. До него стоеше примат и го подпираше. Той дръпна Даниел назад, посегна към блестящия предмет, разви го и от хартията се показа светлокафява буца с яйцевидна форма… Ръката на примата притисна меката лепкава маса върху устата му. Даниел се отбраняваше, но не можа да устои на силата на примата. Трябваше да разтвори челюстите си… устата му се напълни с натрапчиво сладка маса… липсваше му въздух, бореше се с пристъп на задух, едва преглъщаше, лепкавата каша течеше от устата му, кашляше…
Най-лошото бе преминало; препаратът се разтвори бързо, част от него той преглътна, друга изплю.
Междувременно приматът го беше дръпнал със себе си и го бе набутал върху превозното средство на въздушни възглавници… озова се пак сред малките същества, които все още крещяха, но вече не така високо, вълнението им като че ли бе понамаляло, седяха на земята и ближеха сладката каша, като клепаха ръце и лица, дъвчеха, мляскаха.
Колата потегли по дългите коридори през облаци от пара. Всеки път, когато завиваха, човечетата изпопадаха едно върху друго, повличаха се взаимно, квичаха, боричкаха се. При това често се приближаваха до Даниел — носещата повърхност беше тясна. Даниел усещаше миризмата им — смесица от парфюм и екскременти, те го докосваха без притеснение със своята бледа, влажна, мека кожа, а това му беше извънредно неприятно. Неговата кожа също бе толкова влажна от пот, че по дрехите му се бяха появили малки капчици, крачолите на панталона му бяха провиснали и лепнеха на коленете.
Спряха. Крилата на въртящата се врата се разтвориха. Застанаха на входа на дълго помещение, така че откъм страната на превозното средство нямаше повече никакъв проход. Другите напираха да слизат и когато Даниел се спря, към него притичаха два примата, смъкнаха го на пода, държейки го здраво. Явно се бяха разбрали мълчаливо — може би с погледи, — защото започнаха като по сигнал да му събличат дрехите. Даниел се дърпаше, но нищо не помагаше, приматите бяха по-силни. Не че бяха брутални с него — хватките им бяха много внимателни, силата — премерена, превъзходството — делово, оставаха безучастни, не чуваха, което той се опитваше да им обясни, вероятно не го и разбираха, действуваха сръчно, уверено и бързо и той вече стоеше гол сред останалите.