От дъното на коридора долетя шум — отначало тих, после по-силен, чуха се слаби удари и търкаляне. Нещо се приближаваше — беше някаква странна фигура, с ръце-клещи и огромно, мигащо око.
Даниел се опита да избяга. Пропълзя няколко метра, влачеше се на здравия си крак, но напредваше твърде бавно.
Създанието не се приближи, то спря там, откъдето той беше влязъл. Окото се завъртя, опипвайки всичко наоколо. После крайниците се задвижиха като пипала на паяк, показа се конусовидна конструкция, закрепена на телескопно рамо. Свистене, махово движение напред-назад…
Скъсаната жица беше отстранена, конусовидната глава на уреда застана до стената, задвижи се бавно и равномерно по права линия из въздуха, оставяйки след себе си светлокафява следа…
Проводникът отново бе изпънат там, където беше преди, системата бе възстановена, редът — отново въдворен. Робоколата се плъзна обратно по релсата.
Някъде имаше управляваща инстанция, мозък на контролната система, който беше вездесъщ. Вероятно нито едно съоръжение не бе излязло от строя, вероятно съществуваше застраховка срещу всякакви повреди, въпреки че в тази част от централата нямаше хора.
Памела? Какво правеше тя тук? Можеше ли да се скрие човек на това място? Да води свой живот? Можеше ли оттук да оказва влияние на хода на нещата оттатък? Можеше ли да пречи, да саботира?
Даниел седеше със затворени очи, изтощението го бе обзело напълно, не спеше, но не бе и буден, дремеше. През уморения му мозък прелитаха образи и сцени от близкото минало, но не в логическа последователност, а неподредени. Главата му клюмна, без картините да изчезнат, стресна се.
Памела стоеше до него. Беше донесла две патерици. Помогна му да стане, пъхна опорите под мишниците му. Той вдигна болния си крак, сви го, стъпи на здравия и се опита да тръгне, но се затрудни, тъй като подът бе осеян с кабели и тръби. Беше тясно, по стените имаше схеми, механични и химически апарати, камери, но все пак в близост до релсата оставаше свободен преход. Имаше кръстовища и разклонения, преходи към по-долни етажи. Спряха в едно разширение на коридора. Между откритите шалтерни схеми се виждаше широк цокъл, зад който нещо бръмчеше. Върху купчина гъсто преплетени тръби бяха метнати няколко одеяла. Даниел се пъхна между тях. Памела го покри и коленичи до него. Над жичната мрежа на някакъв шалтер беше прикрепила куфар с медицински прибори и принадлежности. Извади оттам спринцовка и впръска в нея болкоуспокояващо средство. После се зае с крака му, намаза го с чет-чица, потопена в леденостудена течност, извади нещо като кутийка, насочи един параболичен екран към глезена му и включи. Смъдеше и щипеше, но не болеше. Даниел имаше ясното усещане, че кракът му зараства, кост с кост, плът с плът.
Памела все още стоеше на колене, приведена над него. Прокара ръце по лицето му, по врата, по раменете.
— Знаеш ли какво е майка? — попита тя нежно.
Даниел поклати глава отрицателно.
— Аз съм твоята майка — каза тя отчетливо, — а ти си моето дете.
— Да — отвърна Даниел.
— Трябва да ми кажеш всичко. Трябва да ми вярваш. Само аз мога да ти помогна.
— Само ти — каза Даниел.
— Бедното ми момче, какво само са направили с тебе? Но каквото и да си сторил, майката прощава всичко. Винаги е било и ще бъде така.
— Да, да.
— Ти си по-различен от останалите, веднага почувствувах това още преди да те познавам. Но и другите го забелязаха. Поради тази причина те довеждат до отчаяние, затова се и случиха всички тези ужасни неща.
Тя замълча, погали го и продължи:
— Аз мога да ти помогна, аз съм единствената, която може да ти помогне. Но трябва да ми кажеш всичко. Къде си бил преди? Откъде идваш? Какво си вършил навън?
Какво беше вършил? Трябваше да каже на Памела, но какво?
— Защо криеш? Аз ти мисля доброто. Кажи ми и всичко ще бъде наред.
— Не зная.
— Не бива да лъжеш, положително знаеш. Кой ти е забранил да говориш? Нямаш основание да мълчиш. Помисли колко лоши са те! Ти беше ужасно сам… Това вече мина. Ще ми разкажеш всичко, нали?
Даниел, разбира се, искаше да й разкаже всичко. Беше дошъл отвън. Къде беше прекарал живота си от деня на своята зрелост? В някакъв град като всички останали? Имаше ли нещо особено в неговото минало. В някакво кътче от съзнанието му се таеше нещо, но то беше блокирано. Нямаше ли някаква опорна точка, някакъв ключ? Опита се да се концентрира, по челото му изби пот. Някъде, нещо… Събития, лица, мисли… Слънце, буря, звезди? Задачи, цели? Усети, че беше близо до главното.