— Там имаше…
— Какво? Кажи, скъпи? — Ръката на Памела легна върху челото му, лицето й бе срещу неговото, изразът в очите й…
Беше загубил следата.
— Не помня, нищо не помня.
— Но ти ставаш лош! Ще трябва да те накажа. Мога да ти причиня болка, ето!
Тя изключи апарата, от който бе дошло облекчението.
— Действието на инжекцията е краткотрайно. Кракът ти още не е излекуван, по-точно казано, счупен е, както преди. Усещаш ли?
Тя се понадигна леко и ръката, която току-що бе галила гърдите му, хвана ходилото му и го изви бавно. Болката се съживи веднага, по-силна отпреди.
— И така? — Тя завъртя рязко на другата страна, той се опита да извърти крака си, но успя само отчасти. Тя продължи, докато усети съпротивата на жилите и сухожилията и раздвижи крака бавно нагоре-надолу.
— Памела, моля те! Ужасно боли! — изстена той.
— Трябва да ми кажеш всичко! Тогава ще спра веднага.
— Но аз наистина не зная нищо! Нищо не зная… — изхлипа той отчаяно.
— Вие наистина сте костелив орех — каза Памела. Тя внезапно отпусна крака и връщането му в нормално положение отново му причини болка. Пред очите му притъмня, за миг усети леко сътресение. Като отвори очи, обстановката беше променена. Все още лежеше под одеялата, но вече върху маса, а наоколо му имаше хора — Зола, Фенер, колегата му, Фигуейра, Мириам и тъмнокосият непознат, който беше отмъкнал чантата му.
— Стефано, покажи му чантата! — заповяда Памела.
Тъмнокосият пристъпи напред и вдигна нещо.
— Чантата ми е у вас? — попита Даниел.
— Да. Дадоха ви копие. Истинската е у нас. А също и съдържанието й.
— Какво е то? — Въпреки хаоса в неговото съзнание, интересът му към миналото не беше отслабнал, дори само за да може да разкаже на Памела всичко, което тя искаше. Тъй като едва тогава щеше да бъде оставен на спокойствие…
— Наистина ли не знаете?
— Не!
— Покажи му!
Стефано бръкна вътре, извади една бележка, бутна я под носа на Даниел и той прочете:
Павел 106,
Грег 109,
Йозеф 183,
Тибор 165,
Соня 185,
Дан 182.
Сигнал за спешност 200.
Имената събудиха у него спомени. Те бяха ключът. Но за какво? Всичко беше далеч назад, през светове. Имена, номера, живот, пълен с приключения…
Ключът не помогна. Имената не придобиха образ. Те събудиха само чувства — надежда, страх, напрежение, ревност. Какво беше свързано с тях, оставаше неизяснено. Мъчеше се да си спомни, но напразно.
— Какво ви говорят тези имена?
Даниел вдигна рамене и обърна глава настрани.
— Дали наистина не знае?
— Сега вече можем да не се съобразяваме с нищо.
— Тогава опитайте, моля!
Даниел почувствува, че вдигнаха ръката му… поставиха му инжекция. Празнота…
Плахи крачки в неизвестността, шумно дишане, непосредствено до него. Мъглата бълваше бледите си създания.
Даниел не се съпротивяваше, когато два примата го вдигнаха и отведоха от мястото, където се намираше. Дълго стоя със затворени очи… когато ги отвори, картината бе същата — мъгливи коридори, ярки светлини зад воал от трептящи капчици. Усети, че го слагат върху мека подложка, наоколо му се разля някаква течност, започна да се показва… беше във вана, която се пълнеше безшумно. Тежко полюшващата се кафеникава маса играеше около гърба му, оплиташе косата, стигаше до ушите… шумовете отвън, пляскането и шля-пането, трополенето и ромоленето, глухото ехо и далечната врява затихнаха. Вместо това се чуваше скриптене, епизодични метални звуци, подобни на удари на гонг. Течността продължи да се покачва, стигна до бузите, устата, процеди се през зъбите — на вкус беше блудкава, но не неприятна, — покри очите, които не бе затворил. Усещаше мека тежест, лека и галеща, нищо непознато, от което трябва да се пази, приятна миризма, която усети, когато мокротата стигна до ноздрите му. В носа му влезе малко от течността, без да го раздразни… Тя можеше да се вдишва.
Всички външни дразнители бяха преодолени. Той се вглъби в себе си, сега имаше време за това… бавно, глухо тропане, игра на вентилите, размествания, пулсации, ритми…
Сега целият свят бе вътре в него.
Лари го бе посъветвал да отиде на рецепцията и да опише случая, да се осведоми дали би могъл да получи нов номер и малък запас от време, за да продължи работата си, но там само вдигнаха рамене:
— За подобен случай нямаме указания. Трябва да си възвърнете марките и боновете, тогава ще видим какво да правим по-нататък!
— Тогава няма да имам вече нужда от вашата помощ — каза Даниел.
Ставаше му все по-ясно, че без отличителен номер и без достатъчно време нямаше: право на съществуване. Върна се при Лари, който в началото изглеждаше малко раздразнен от последните спънки, но после се успокои и повика Мод и Бенедикт да обсъдят положението.