Събраха се в онова помещение, в което Даниел се бе запознал с Лари и Бенедикт. За негово учудване там имаше и друг човек — младият мъж, когото вчера бе видял на работното си място. Бенедикт го представи — казваше се Гунар, Гунар 037 170 155.
— Моят номер! — възкликна Даниел.
— Трябва да разберете, че сме в неловко положение. Изпратиха ни Гунар. Сега той е зачислен към нашата група.
— А аз?
— За съжаление появиха се обстоятелства, които правят по-нататъшната ни съвместна работа невъзможна. Вие знаете това най-добре. Затруднението, в което сте изпаднали, е изключително неприятно. При други обстоятелства бихме могли да работим заедно десетки години. Аз, разбира се, не мога да ви оневиня — действували сте необмислено.
Даниел постепенно разбираше все по-ясно какво нещастие го бе сполетяло. Мъчеше се да обясни всичко, но безуспешно; увещаваше ги, че се е намирал в безизходица, че не е имал избор, че не е можел да действува по друг начин, че не е осъзнавал последиците; че той самият е изненадан най-много, че е бил заблуден, че не е бил господар на разума си, че не е имал лоши намерения, че е невинен и е готов да направи всичко, за да поправи неволната грешка, че в бъдеще ще действува по-разумно, че си е взел поука от неуспеха си, че държи много да остане при тях, че вече е свикнал с работата, че може да им бъде полезен. Молеше ги да проявят снизхождение, да направят изключение само този път и да му повярват, че той ще им се отблагодари и че едва ли някой друг би се жертвувал така за тях — освен ако не е преживял нещо подобно — и че, ако се наложи, е готов да пренебрегне личните си интереси, за да им окаже безрезервна помощ при положение, че някой от тях изпадне в беда — а това може да се случи.
Останалите се спогледаха смутено.
— Какво можем да направим? — попита Лари.
— Нищо — отвърна Бенедикт, — направихме всичко, което можахме, постарахме се — да оставим настрана това, че положението е неприятно и за нас. Ще ни одумват, а петното пада винаги и върху околните.
Той млъкна. Тъй като Даниел не помръдна, Бенедикт помоли Мод:
— Придружи го навън!
Мод стана, тя погледна Даниел със съчувствие и това съжаление беше по-болезнено от всичко друго. Той се изправи, обърна се към Бенедикт и каза:
— Сигурно вече не мога да влизам в тези помещения?
— За съжаление, не. Надяваме се, че денят ви е бил приятен?
— Чудесен ден — промърмори Даниел. Той последва Мод до входа — контролната система провери знака на Мод и вратата се отвори.
— Жалко — каза Мод, — че трябва да се разделим така. Или искате да спите още веднъж с мене?
— Благодаря — каза Даниел, — надявам се, че денят ви ще бъде приятен!
— Аз също! — отвърна Мод и си тръгна. Плъзгащата се врата се затвори.
Даниел вече нямаше нито жилище, нито работно място. Въпреки това не страдаше. На бар-плота си взе нещо за ядене и напитки, ободряващи таблетки, ароматни капсули. Можеше да следи видеоигрите в прожекционните зали, но най-голямо удоволствие му доставяше да седи на най-горния етаж, под прозрачния покрив, който делеше централата от външния свят, от морето. Често часове наред кръстосваше из коридорите и колкото и дълги да бяха те, той имаше чувството, че ги познава всичките, но това може би се дължеше на факта, че си приличаха. В началото бе заговорил едно момиче и работата се бе наредила така, че да отидат в стаята й, но нищо не излезе, дори не се впуснаха във флирт — струваше му се, че по някакъв тайнствен начин нещо ще се промени, че по него ще остане някакъв белег.
Който няма никаква работа, който само чака времето да мине, вижда и усеща нещата различно от тези, които непрекъснато преследват настървено работата и удоволствията си. Сега дом му беше лабиринтът от коридори и чакални, но точно затова той можеше да си състави по-правилна представа за събитията, които се разиграваха зад стените. Някои бяха прозрачни и той Се облягаше на тях, притискаше лице до стъклото и наблюдаваше суетнята. Но и непрозрачните стени издаваха тайни, чуваха се шумове, усещаше се приглушено вибриране, виждаха се хора, които излизаха от вратите или изчезваха зад тях. Той ги наблюдаваше, дори преследваше; изследваше режима им и така забеляза, че някои нямаха определен режим и се мотаеха като него. Бяха само няколко. От тях той разбра по какво изключените се различават от останалите — те старееха невъзвратимо, кожата се набръчкваше, гръбнакът се превиваше, ръцете започваха да треперят, гласът спадаше.