Един от тези хора, дребен мъж с металносива, не-подстригана коса и лице, по което бръчките образуваха гъста мрежа, той срещаше по-често от другите. Като че ли всеки от тях се стараеше неговите пътища да се пресекат с тези на другия. И въпреки това минаха седмици, докато се стигна до разговор.
Отначало заговориха за напитки, за капсули, за удобството на столовете, в които спяха; когато бяха уморени — седешком, за да не бият на очи. Едва по-късно стигнаха до собствените си съдби.
— Колко време сте изключен? — попита Даниел.
— Не съм броил годините, може би двадесет, може би четиридесет, не мисля за това. Много повече ме занимава въпросът, колко още мога да издържа. Но както става с всички, интеграцията е неизбежна.
— Ако човек не е съгласен…
— Докато мога да мисля и говоря, ще бъда против. Но когато някакъв дефект ми отнеме тази възможност, други ще решават вместо мене. Тогава и без това не остава никакъв избор. Системата е такава, че съхранява живота.
— От ден на ден се изморявам все повече. Не ми се вярва да ни предстои ново начало. Няма ли възможност да се сложи край на това положение?
— Има една — доброволната интеграция. Можете да се обадите по всяко време на 010 010 010. Ще ви посрещнат с радост.
— Знаете ли нещо по-подробно? Чувствата остават ли? Човек запазва ли самосъзнанието си?
— Не зная, но ще разбера много скоро. Вие също.
Старият стана с мъка и се скри, влачейки крака по коридора.
Даниел откри, че е станал по-неиздръжлив и слаб. Подпрян на патерици, той се тътреше из безкрайните лабиринти; когато биваше изтощен, се отпускаше на някоя пейка или стол, каквито имаше навсякъде, втренчваше се в празното пространство, не виждаше нито хората, които минаваха покрай него, нито цветната игра на екраните. Заспиваше за малко, събуждаше се, отпиваше няколко глътки Синя бира, заспиваше отново, а после пак тръгваше…
Непрекъснато се ровеше из паметта си. Мисленето му още не бе засегнато. Постепенно в него назря един план. Колкото повече изкристализираше той, толкова по-малко вярваше, че това е резултат на неговата мисъл, по-скоро имаше усещането, че от подсъзнанието му бавно изплува нещо и то се слива в едно цяло, неизразимо с думи, неподдаващо се на обобщение, но осъществимо и необходимо.
Колеба се още дълго. Дори, когато взе решението, не бързаше. Остана дни наред из коридорите, минаваше през всички ъгли, като че ли искаше да запечата в съзнанието си плана на пътищата в тази сложна сграда. Често сядаше в една празна зала, подобна на чакалня, с няколко безразборно разхвърляни стола и постоянно гледаше към една врата, през която влязоха неколцина, но никой не излезе.
Един ден стана, опря се на патериците си и тръгна към вратата, без да спира, без да се оглежда:
От седмици нито една врата не се бе отваряла пред него. Тази се отвори. Той продължи невъзмутимо. Вратата се затвори след него, но той не забеляза това.
Тръгна по един безкраен коридор, бавно — ако някога бе разполагал с време, то това беше сега.
Коридорът свърши. Помещението, което се намираше пред него, беше огромно. Насрещната стена не се виждаше, покривът бе залят с ослепителна светлина. Под него се ширеше водна повърхност — яркозелена, неподвижна. Можеше да се види дъното. Там долу нещо блестеше — някакво бяло образувание — разклонено, огромно растение, приличащо на коралов риф. Отначало хаотичността му смущаваше, но постепенно се откри порядък, пролича симетрия, поредици, вариативност. Скоро се изясни нещо — моделът бе правен по предварителен план, подчиняваше се на закономерности, които допускаха по-нататъшно развитие, без да се нарушава редът.
Даниел стоеше на една тераса, която се разширяваше в двете посоки. Погледна встрани. На един ролков стол седеше стар мъж, киборг. Не бе говорил с него никога, но го беше виждал два пъти на екрана.
— Твърдо ли сте решен? — попита той.
— Да, твърдо! — отвърна Даниел.
С едно движение на брадичката старият посочи надолу:
— Нечовешко ли ви се струва?
— Не знаех, че е под водата — отвърна Даниел.
— Хранителен разтвор. Най-простият начин да се разреши материалният проблем и същевременно най-старият. Има и светлина — той погледна нагоре, — топло-излъчване, голям запас на ултравиолетови лъчи, разрешение на енергийния проблем.
— Изкуствено ли е, или е живо същество?
— Бих казал, и двете. По какво ги различавате вие?
— Включено ли е в мрежата на централата!
— Тя е неговият мозък, по-точно казано, неговият нов мозък.
— Кой го е конструирал?
— Никой. Създадоха му възможност за самообразуване. Без строителен план, само с известни общи целеви предписания, за чието изпълнение то само си търси пътища. Отдавна се развива само.