— Как ще му вложите моите данни?
— Чрез нормалната молекулярно-електронна памет. Тя е във връзка с всички запаметяващи устройства.
— Личността ми ще се запази ли?
— Естествено, личността е агрегатът на всички данни. Тя не само се запазва, но това е и единствената възможност да остане по-дълго време непокътната.
— А съзнанието ми при интегрирането?…
— Съзнанието не е енергетична, а информационна величина, то си остава ваше. Интегрирането не е нищо друго освен предписание за съпринадлежност към информацията.
— А моето уединение? Личната ми сфера?
— Те са излишни. Остатък от каменната епоха. Защо е нужно уединение, защо са тайните? Ако ги запазим, тогава интеграцията би била средство за консервиране. Точно в отвореността, в разширяването на съзнанието се състои преходът към следващата степен на развитие. Вие давате, но пък и получавате много повече — разполагате с цялата запаметена информация, имате достъп до всички моторни центрове, до всички входни и изходни канали, а те стигат до най-далечните краища на вселената:
— Няма ли граници?
— Има. Границите на физиката. Не можете да навлезете в атомните измерения? Не можете да предвидите квантови скокове, не можете да надхвърлите скоростта на светлината. И все пак можете повече от хората. Тялото ви вече не е слабо, крехко, лесно наранимо, краткотрайно. Вашата същност е разделена на много части, но въпреки това е едно цяло. При това невредимо.
— Ще мога ли да чувствувам?
— Да, разбира се, чувствата също са информационна величина.
— А това тяло? Даниел погледна надолу. — Куп кожа и кокали изтощени, само мозъкът беше безупречен и незасегнат… Постепенно разбираше, че се е лъгал. И той ли ще стане такъв? Ще му позволят ли? Иска ли все още?
Старият киборг се усмихна меко.
— Прахта отново става прах, пепелта — пепел. Даниел беше решен да направи стъпката, дори и да не съществуваше никаква възможност да се върне назад. Надяваше се само, че няма да се повтори това, което се случваше при всяка решителна промяна в живота му — безпаметно време, време на безсилие. Но не смееше да пита. Това беше неговият риск.
Киборгът докосна ръкава на разкъсаната му дреха:
— Елате!
Той тръгна с него, върнаха се малко назад по коридора и се озоваха пред една врата, която Даниел не беше забелязал.
Страхуваше се. Можеше да помоли за едно хапче ГЛОРИОЛ или за чаша бира, но предпочиташе да изживее този страх, отколкото да направи последната, решителната крачка в състояние на наркоза.
Влязоха в помещение, в средата на което имаше едно легло. Страничните стени бяха празни, имаше само няколко табла и индикаторни лампи. Насрещната стена бе отворена, но мястото се изпълваше от една машина — тръби, проводници, копчета, лостове, сонди. Тук вече нямаше облицовка.
— Легнете! — помоли киборгът. Крачка по крачка, подпрян на патериците, Даниел се приближи до леглото — обикновено, тясно легло, тапицирано с пореста материя, поставено на релси, които водеха към машинариите отзад. Киборгът го придружи още няколко метра и след това изостана.
Даниел продължи, стигна до леглото, подхлъзна се настрани, патериците изтрополиха на земята.
— Всичко хубаво! — каза киборгът. — Желая ви приятен ден!
— На вас също — отвърна Даниел. Той усети как леглото се задвижи, тръгна към машината. Светлините на тавана замигаха. Изпитваше неописуем страх. В същност трябваше да изпитва надежда.
Над главата му се появи сянка — тя се плъзна през един отвор навътре сред тръбите и проводниците. Над главата си усети метална мрежа, студен допир по слепоочията, бръмчене. И нищо повече.
Въпреки че никога не би могъл да си представи безтелесно събуждане, сега то му се стори естествено. Можеше да се каже — един живот свършва, започва друг. Започваше там, където бе свършил първият, макар и по различен начин, и в това се състоеше непрекъснатостта. Какво друго бе тази непрекъснатост, ако не продължение на спомените? Кой критерий е валиден освен този на хронологическата последователност, на причинно-следствената логика? А може би личността е в тялото, в някакъв химикал, във флуид на метафизиката или пък в недоказаната все още душа?
Кратко и ясно — той продължаваше живота на някой си Даниел, който някога е имал номер 037 170 155 и не е знаел откъде идва. Сега беше информационен агрегат.
Внезапно му хрумна идея — ако информацията в онзи тъмен ъгъл на мозъка му наистина беше все още невредима, тя, макар и изолирана с преграден блок, би трябвало да стане достъпна. Само че как, по какъв начин? Възприети бяха еднакви групировки на данни, един блок бе взет за модел, един оператор на отрицанието за фиксирана чрез адреси област.