Разполагаше с време и можеше да не се съобразява с него. Мярка му бе честотата на пулсациите. Милиарди импулси в минута или един за столетия — това бе предоставено на него самия. Можеше да вижда звездите, както пожелае: в постоянни конфигурации — непроменливия небосвод на наивния човек; във верига от кръговидни и елипсовидни ивици, параболично и хиперболично — динамичното небе на Нютон; можеше да наблюдава и възникването или отмирането на небесните тела, натрупванията, пулсациите, експлозиите — цялата необятност на космологията.
Пред него бе вечността.
Струваше му се, че го лазят хиляди насекоми, сякаш четкат и масажират кожата му — нещо го щипеше и дразнеше. Дишаше дълбоко, чувате шумове, усещаше светлина зад клепачите си.
Все още бе леко вцепенен. Здрави нишки го теглеха към еластичното легло. Трябваше да положи доста усилия, да впрегне цялата си воля, за да овладее двигателните си центрове… Под пръстите си усети пухесто одеяло. Ръцете първи се подчиниха на волята му. Те отхвърлиха покривалото, което му пречеше… С върховете на пръстите докосна кожа — топла, влажна и гладка. Протегна се и почувствува как мускулите му се напрегнаха.
Съвзе се. Отвори очи и седна.
Беше в медицинската лаборатория, наоколо му — различни уреди. Каквото имаше да се случва с него, се беше случило. Тялото му бе здраво и Даниел усети прилив на сили, желание за, работа, нетърпението, присъщо на оздравелите.
Слезе от масата.
Беше гол.
На стола до себе си видя вързоп дрехи. Облече се, мислите му все още се рееха неподредени. Бъдещето — сигурно… Но миналото още не бе уточнено.
На ревера си усети нещо твърдо — отличителния знак 000 000 001. Като че ли изведнъж се отприщи някакъв бент, нахлуха спомени… сега вече виждаше всичко ясно участвуваше в събитията.
Първо изпита разочарование. Все още беше тук, в централата. Не беше ли успял планът му? Естествено, той имаше и друга задача и бе изпълнен с очаквания…
После сам се укори — беше жив и това бе доказателство, че всичко е протекло според желанието му. За момент съжали, че не е другата половина от същността си — онази, която бе свободна от всички задължения и трудности, която не се колебаеше, не се съмняваше, която се бе отървала от огорченията и избягала от ужаса.
После логиката надделя — не беше промяна на личността, само съответствие и ако информацията се разменеше, както често се случваше, пред него пак би стоял същият труден път. Или изводът беше погрешен? Може би онзи, който съществуваше в непонятна за него форма, знаеше това? Доскоро те имаха общ път, сега той се разклони. Ще имали повторна среща или нещо подобно? Може би обмяна на мисли или ново обединяване? Не се затормозяваше да мисли много по този въпрос. Желанията и целите, изискванията и задачите, които стояха пред него, бяха по-важни.
Даниел тръгна към отворената врата. Той отново се намираше из коридорите на сградата, без да принадлежи към нея. Беше аутсайдер, нулев номер. Но знаеше какво трябва да прави. Тръгна, без да спира, докато стигна приемната. Приближи се до командния пулт. Никога по-рано не бе мислил за това. Но и никой друг не бе се замислял — може би не се е налагало. А беше просто — издигането беше обратно на спускането, трябваше само да се даде реципрочна заповед.
Докосна кодовите цифри. За момент му мина през ума, че може да съществува бариера, която да прегражда избрания път. Но зелената лампичка светна, чу се леко щракане, секретната ключалка се отвори и от пода изникна една колона. Тя пое долната част на асансьорното кълбо — платформата. Спускането бе тихо и прецизно, с удивителна съгласуваност. Двете крила на вратата се отвориха шумно. Даниел влезе. Вратата се затвори с приглушен звук. Той усети лек тласък, погледна за последен път в залата и малко по-късно към лабиринта на централата, после двете части на кълбото прилепнаха една до друга.
Нямаше нито сътресение, нито вибрации, нито шумове — чуваше се само едва забележимо свистене, което показваше, че пътуването е започнало. Наоколо се разля светлина. Скоро блестящият корпус на централата остана далече под тях, избледня, просвяткаше, залят като че ли със зелено мастило…
Даниел бе седнал на същото място, както и при идването. Той почака да светне навсякъде, загледа се в игривото трептене на искрящите отражения, усети някаква кухина… в нея имаше нещо твърдо. Извади го — плоска кутия — вдигна капака.
— Задачата изпълнена — каза той в микрофона. — Връщам се! Внимание! Чувате ли ме? Връщам се!