— Виж я, тя пак…
— Права си, Еми, но това не е важно…
— Какво тогава е важно?
— Как да се измъкнем оттук — отговори Нор след едва забележима пауза.
И тогава тя чу звук. Кратък, висок тон. какъвто издава внезапно ударен клавиш на пиано.
— Какво, какво е това… — погледна към Нор, който замря полуобърнат.
— Изглежда вън има някой — каза Корот, — все пак дойдоха.
— Чуваш ли, някой сигнализира…
— Къде може да бъде? На екрана няма никой — каза Еми.
— Я оставете. Да се обадим. Чуваш ли Нор?
Нор не отговори веднага. Говореше тихо, бавно.
— Не искам да ви тревожа, но това са металните спойки — разширяват се… Изглежда, все пак температурата се вдига.
— Сигурен ли си? — запита Еми, но вече знаеше, че Нор е прав.
— Уви, така е. Така звъни внезапно нагретият корпус на ракета.
— С други думи, космонавти, не се заблуждавайте, няма никой — Корот късо се засмя.
— По-скоро да разчитаме на себе си.
— Както гледам, това няма много да ни помогне.
Звукът прозвуча трети път късо, рязко.
— Прав си. Сега е ден, лунен ден, а температурата на бронята е надхвърлила сто градуса… а охлаждане няма.
— И въздух няма. Как са там индикаторите, Нор?
— Зле.
— Може би да сложим скафандрите? — предложи Еми.
— Това винаги ще успеем…
— Но мисленето в атмосфера на въглероден двуокис…
— Не е до въглеродния двуокис. Просто нищо няма да успеем да измислим, или сме глупаци, кръгли идиоти и трябва да седим на Земята, а не да се правим на космонавти.
— За теб е съвсем сигурно, Корот.
— Пак започвате… — Нор внезапно млъкна. Гледаше прекалено внимателно, сякаш действително можеше да види нещо повече от скали, звезди и черно космическо небе. — Елате тук, бързо! — Нор продължаваше да гледа в екрана.
Корот беше пръв, Еми застана зад тях.
— Струва ми се, че виждам нещо, там, пред онази голяма скала… Движи се…
„Нищо не виждам — помисли Еми. — Там е само скалата и сянката й.“
— … ей там, отляво… май е гъсенична машина.
— Аха, виждам… виждам! — Корот викаше.
Сега и Еми я вида. Пресече сянката на скалния връх и пълзеше сред разхвърляните нарядко скали.
— Накъде отива?
— Предполагам, че е автоматичен вседеход от обслужването на селенофизичната мрежа — каза Нор.
— Да го спрем. Идва насам.
Всички се вгледаха в екрана мълчаливо. Металният бръмбар изпълзя от сянката и се понесе през осветената скална плоскост.
— Не, Корот, грешиш. Той заобикаля базата по пътя край скалите. — Нор загърби екрана и ги изгледа.
— Тези автомати — Еми говореше бавно — отговарят при повикване от телефонния…
— Кой ги знае — сви рамене Корот.
— Отговарят. Помня. Ти сигурно си летял с вихролет, вместо да седиш на занятия.
— Все едно. По-добре да вървим навън. Трябва да спрем някак този автомат. — Корот грабна шлема и натисна уплътнителите.
„Всъдеходът ще изчезне — помисли Еми. — Ще излезе от обсега на нашите предаватели и няма да го спрем.“
— Да вървим Нор — подкани тя.
— Не всички. Аз отивам, вие оставате.
— Защо? И аз идвам. — Корот беше вече при входа на външния шлюз.
— Оставаш. Не си потребен там.
— А ти?
— Аз поне знам как работи този автомат. Пък и по-принцип по-малко хора трябва да напускат базата.
— Оставай Корот. Нор е прав — каза Еми и си помисли, че би могла да остане сама в тишината на разрушената лунна база.
Корот стоеше нерешително.
— По-дай ми проводника, Еми — каза Нор. — Ще оставя навън радиостанция, просто един шлем от скафандър в който е монтирана и ще можем да се чуваме… Корот, помогни ми да сложа скафандъра.
В базата Нор никога не слагаше скафандър, подражавайки на старите космонавти, вярващи на своето провидение и късмет.
„Ако газонепроницаемите прегради не бяха издържали, вече нямаше да го има“ — помисли Еми.
— И шлема…
Нор натисна уплътнителите, вдигна шлема с радиостанцията и влезе в шлюза. Изходните прегради се затръшнаха, после чуха още одарите на тежките вакуумни обувки по бронирания под на шлюзовата камера.
— Няма го, на екрана го няма — каза Корот. — Какво се тутка още?
— Сигурно отваря шлюза.
— Няма да успее. Този автомат ще се измъкне, няма да го догони… А, излезе най-после.
Еми наблюдаваше фигурата в скафандър, която се носеше с дълги скокове напред, откъсвайки се всеки път от своята сянка, удължена, деформирана черна проекция върху скалите. Настрои приемника и чу свистящото дишане на Нор.
— …автоматична, обади се… автоматична, обади се — викаше Нор.
„Вика, когато е на върха на параболата, която очертава шлема му при всеки скок — помисли Еми. — Тогава между него и станцията няма скали.“