Станцията се обади след третото повикване.
— Тук четвърта автоматична от югоизточния сектор на селенофизическата мрежа, приемам. — Гласоимитаторът на автомата беше примитивен, гласът звучеше деформиран, плосък.
— Дай „стоп“, дай „стоп“, дай „стоп“… — Нор бягаше и монотонно повтаряше повикването.
— Спря ли?
— Не зная, автоматът е доста далеч — отговори Корот и продължи да гледа в екрана. Да, спря. Спря! Виждам ясно…
Нор също го беше видял — сега вече вървеше. „Далече е, изглежда като малка движеща се кукла — помисли Еми. — Ще отиде до автомата, ще предаде сигнал за помощ…“
— Ще предаде сигнал за помощ и ще ни вземат от тук — каза тя. — И защо бяха всички тези истории…
— Откъде можехме да знаем, че веднага ще се появи някакъв автомат.
— Космонавтите са длъжни да имат пред вид подобна възможност.
— Да, космонавтът винаги всичко е длъжен — Корот се засмя — съвсем, сякаш слушам Зодиака…
— Не се шегувай, Зодиака е плешив и една глава по-висок.
— Но извън това удивително си приличате.
— По-добре виж какво става с Нор — каза Еми. Беше ядосана.
— Наистина много дълго се пипка с този автомат. — Корот отиде до микрофона. — Нор, чуваш ли ме? Как е при теб?
— Зле. — Нор не каза нищо повече.
— Какво е зле?
— Какво стана, Нор? — Еми изтръгна микрофона от Корот. — Какво стана?
— Главният предавател на автомата е повреден.
— Хубава работа… Не можеш ли да предадеш?
— Не.
— А да го поправиш?
— Тъкмо опитвам, но едва ли че успея. Този автомат е паднал някъде от скалите… цялата му страна е смачкана, предавателният блок е повреден.
— Значи ще си седим и ще мрем тук. — Корот се тръшна в креслото така, че амортизаторите изпищяха.
„И тук нищо. Автоматът — повреден, базата — разбита, тишина… тишина в приемника, тишина в пространството… проклета лунна тишина“ — помисли Еми и й се доплака. Но си спомни, че космонавтка и само попита:
— Тогава какво ще правим, Нор?
— Чакай. Трябва да го огледам по-добре.
— Задушно ми е — каза Корот.
— Провери концентрацията на въглероден двуокис… или не, недей. И така нищо няма да се промени…
— Не, нищо не може да се направи — обади се Нор най-сетне.
— И тогава?
Нор замълча, после каза:
— Мисля да закарам този автомат до най-близката автоматична станция…
— Но това са десет часа път. Кислородът няма да стигне нито на теб, нито на нас. Това не е изход, Нор.
— Ще тръгна напряко, а не по обикновения път.
— Ще се заблудиш!
— Няма страшно, сега е лунен ден, а аз имам карта.
„Цяло щастие е, че лунните карти са толкова подробни — помисли Еми. — На Земята не би преминал и няколко дерета само с карта. А тук са такива урви…“
— Няма да минеш урвите. Това е опасно — таза тя.
— А да виждаш друг изход? — обади се отзад Корот от креслото.
— Но защо… Защо ти, Нор?
— Защото вече съм навън. Излизането на всеки от вас значи нова загуба на кислород от базата…
— Логично — измърмори Корот.
— Но несправедливо! Сигурно си даваш сметка на какво се излага…
— Стига с тези дискусии. Ще гледам да поддържам връзка с вас, поне докато може…
— Тогава пожелаваме успех — каза Корот.
— Да беше казал, както винаги „чупи си главата“, май се страхуваш да не го взема много дословно…
Еми чуваше как Нор се смее с чужд, деформиран от микрофона смях. „А може и наистина да се смее така“ — помисли си.
Корот стана и отиде до екрана.
— Вече замина, тръгна направо към планините.
— Виждаш ли го още?
— Изчезна зад скалите.
Еми не гледаше екрана, нито мигащия червен алармен сигнал за концентрация на въглероден двуокис.
— Нор, чуваш ли ме? — питаше.
— Чувам те чудесно. — Отговорът дойде веднага. — Пред мен е част от равнината, а после възвишенията… Ако успея, за три часа трябва да стигна до автоматичната станция… Повикай ме след малко. Не искам да изтощавам акумулаторите.
— Три часа и още един, докато пристигне помощта — каза Корот. — Ако изобщо пристигне…
„Да, той е прав — ако изобщо пристигне. Тези планини, бели, пламнали от слънцето върхове и черни долини, които не могат да бъдат осветени от жълтите светлини на всъдехода.“
— Страхувам се за него — каза тя. — Нали си селенист. Ходил си из лунните планини. Помниш онези пропасти и тесни скални площадки, скалите, които падат безшумно, съборени от най-лекото сътресение…
— Тогава ще зареже автомата и ще тръгне пеша…
— Няма да го остави. Познавам го. Ще се опита да премине. Пеша за три часа няма да стигне до станцията.
— Може да срещне някакъв автомат…