Джудит Макнот
Някой бди над теб
Първа глава
— Госпожице Кендал, чувате ли ме? Аз съм доктор Меткалф. Намирате се в болница „Добрият самарянин“ в Маунтинсайд. Сега ще ви изнесем от линейката и ще ви приемем в спешното отделение.
Треперейки неудържимо, Лий Кендал се заслуша в настойчивия мъжки глас. Думите на непознатия не й позволяваха да загуби съзнание, ала въпреки това тя не успя да отвори очи.
— Чувате ли ме, госпожице Кендал?
С огромно усилие повдигна клепачи. Лекарят, който й говореше, се бе навел над нея и преглеждаше главата й, а до него стоеше медицинска сестра и държеше прозрачна банка с течност. На банката пишеше „номер IV“.
— Сега ще ви изнесем от линейката — повтори мъжът, докато насочваше малко фенерче към очите й.
— Трябва… да кажете… съпруга ми, че съм тук — прошепна тя.
Той кимна и окуражително стисна ръката й.
— Щатската полиция ще се погрижи. Между другото, имате много фенове тук в „Добрият самарянин“ и аз съм един от тях. Ще се грижим добре за вас.
Гласове и неясни образи връхлетяха Лий, когато я изнесоха на носилка от линейката. Червено-сини светлини пулсираха бясно на фона на надвисналото сиво небе. Хора в униформи се появяваха и изчезваха от погледа й: лекари, санитари, медицински сестри, полицаи. Вратите се отвориха, фоайето нахлу стремително, а с него и хората, които я засипаха с въпроси.
Лий се опита да се съсредоточи, ала гласовете се сляха в непонятна глъчка, лицата сякаш се размазаха и изчезнаха в мрака, който погълна и останалата част от помещението.
Когато отново дойде на себе си, навън беше тъмно и валеше лек снежец. Тя се опита да преодолее замайването, причинено от лекарството, вливащо се във вените й, и учудено огледа помещението. Явно се намираше в болнична стая, отрупана с пищни букети цветя.
На стол край леглото до огромна кошница с бели орхидеи и ваза с яркожълти рози седеше медицинска сестра с прошарена коса и четеше „Ню Йорк Поуст“ със снимка на Лий на челната страница.
Лий извърна глава, доколкото медицинската яка й позволяваше, и се заоглежда за Логан, но явно засега бе сама със сестрата. Опита се да размърда краката си и с облекчение установи, че все още са здраво закрепени за тялото й и че й се подчиняват. Ръцете й бяха бинтовани, а главата й бе обвита в нещо. Ако не мърдаше много-много обаче, единственият дискомфорт, който чувстваше, бе тъпа болка из цялото си тяло, малко по-остро пробождане в ребрата и дращене в гърлото, което като че бе натъпкано със стърготини.
Беше жива, а това бе истинско чудо! Фактът, че е цяла-целеничка и без сериозни контузии, я изпълни с радост и благодарност. Тя преглътна и прошепна:
— Може ли малко вода?
Сестрата вдигна поглед и професионалната усмивка разведри лицето й.
— Събудихте се! — рече и бързо затвори вестника, сгъна го и го остави край стола си.
На картонче, закачено на престилката й, пишеше: „мед. сестра Ан Маккей“. Лий успя да го прочете, докато жената й наливаше вода от розова пластмасова кана, оставена върху поднос край леглото.
— Трябва ви сламка. Ей сега ще ви донеса.
— Моля ви, недейте. Толкова съм жадна.
Сестрата поднесе чашата към устните на пациентката си, ала тя я взе от ръцете й.
— Мога сама — успокои сестрата и се удиви от усилието, с което бинтованата й ръка успя да задържи чашата. Когато върна чашата на сестрата, ръката й трепереше, а гърдите я боляха непоносимо. Уплаши се, че може би е пострадала по-тежко, отколкото си мислеше. Отпусна глава на възглавницата и попита: — Какво ми е?
Ан Маккей явно гореше от нетърпение да й разкрие подробностите, ала се подвоуми:
— Трябва да попитате доктор Меткалф.
— Ще го попитам, но ми се иска да разбера още сега, от личната си медицинска сестра. Няма да издам, че сте ми казали.
Не се наложи да убеждава дълго жената.
— Когато постъпихте, бяхте в шок. Имате сътресение на мозъка, бяхте в хипотермия, имате счупени ребра, опасяваме се за травми на шийните прешлени — с други думи, може да имате травма на врата. Имате няколко дълбоки рани на скалпа, както и разкъсвания и драскотини по ръцете, краката и торса, но по лицето си почти нямате рани. Това направо е чудо. Освен това имате охлузвания и натъртвания по цялото…
Лий се усмихна колкото можа с подутите си устни и вдигна ръка, за да спре изреждането.
— Има ли ми нещо сериозно? Нуждая ли се от операция?
Сестрата се слиса от ведрото настроение на пострадалата, но на лицето й бързо се изписа възхищение.
— Няма да има операции — отвърна и ободрително я потупа по рамото.
— А физиотерапия?
— Не мисля. Но трябва да се подготвите. Ще се чувствате като пребита няколко седмици и ребрата ще ви болят. Раните и изгарянията ще имат нужда от постоянно внимание, те не трябва да се подценяват…