— Е, очевидно е, че не заседнахме — намеси се Брена.
— Хъм, чист късмет. Но ако бе станало така, ти трябваше да излезеш, и да търсиш помощ от минаващите коли и да оставиш госпожа Манинг сама в колата, на студа, болна и тъжна. Ами ако ви беше свършил бензинът?
— Щяха да си се оправят и без теб — рязко го прекъсна Хилда, без да спира да бърка яденето в тенджерата.
Лий слушаше заяждането между тримата си подчинени, но сякаш отдалече усещаше покачващото се напрежение. Цялото й същество се бе съсредоточило върху телефона и върху стенния часовник. Изведнъж малката червена лампичка светна, давайки сигнал, че търсят някого по личната линия на Логан. Брена понечи да стане, но Лий я бутна обратно на стола и скочи на крака, забравяйки раните и болката в ребрата си.
— Ало — задъхано извика в слушалката.
Чу мъжки глас — дълбок и непознат:
— Госпожо Манинг?
— На телефона, кой се обажда?
— Майкъл Валенте.
Тя се облегна на стената, неспособна да скрие разочарованието си.
— Кажете, господин Валенте…
— Извинявам се за притеснението. По тона ви разбирам, че днес още нямате новини за Логан.
— Не, нямам.
— Съжалявам — повтори той. После се поколеба, но най-накрая рече: — Знам, че моментът не е подходящ, но у Логан останаха едни документи, които ми трябват. Когато се чух с него в събота, той ми каза, че са в дома ви. Намирам се едва на няколко преки от вас. Ще бъде ли удобно да намина, за да си прибера нещата?
— Нямам никаква представа къде са — отвърна Лий.
Не желаеше да се рови из нещата на съпруга й, не й хареса.
— Това са планове за един мой проект, Логан ги бе взел назаем.
Значи документите не бяха на съпруга й, а на Валенте. Тонът му беше любезен, но настойчив. Не можеше да откаже.
— Разбирам. Елате да си ги вземете тогава.
— Много ви благодаря. Ще бъда при вас след двайсет минути.
Лий се отдръпна от стената, затвори телефона и огледа хората в кухнята. Преди трийсетина секунди те бяха просто подчинени, които спореха за глупости, ала сега и тримата я гледаха с такова напрежение и съчувствие, че сърцето й подскочи от мъка. Наистина я обичаха и искаха да й помогнат. Тя имаше хиляди познати и приятели, но не можеше да разчита на дискретността и мълчанието на нито един от тях. Брена, Хилда и Джо обаче бяха загрижени и заслужаваха доверието й. Сега те бяха единствените й съюзници, те бяха нейното семейство.
Усмихна им се измъчено, ала от отчаяние пребледня и Брена го забеляза. Секретарката отвори плика от аптеката, извади шишенцето с хапчетата и й го подаде:
— Лий, доктор Уинтърс настоява да ги взимаш.
Нежно, но твърдо, Лий бутна ръката й и отвърна:
— Не искам лекарства, които влияят на ума. Нямам нужда. По-нататък, ако почувствам необходимост, ще ги взема. Обещавам.
Доволен, че проблемът с лекарството е решен, О̀Хара реши да премине към собствения си проблем:
— Ако разполагате със свободна стая, мисля, че няма да е лоша идея да поостана тук, докато нещата се поуспокоят.
Апартаментът имаше шестнайсет стаи, включително две помещения, предназначени за персонала. В едното живееше Хилда, другото беше свободно, ала Лий внезапно изпита почти суеверно желание да остави нещата, каквито бяха преди изчезването на Логан. Сякаш ако нищо не се променеше, неговото отсъствие щеше да бъде само временно, ала ако настъпеше промяна — съпругът й никога повече нямаше да се върне.
— Много мило от твоя страна, но аз не съм сама. Хилда е с мен.
Отговорът му накара немкинята да се извърне с пламнали от ярост очи:
— Убеден съм, че Хилда може да направи омлет, от който пръстите да си оближеш, или да изтупа килима, но докато съпругът ви не се върне, мисля, че ще имате нужда от мъж в къщата, за да се справя с проблемите. Долу е пълно с репортери, а феновете ви се редят на опашка пред сградата, а имате и преследвач, който вече е наясно, че пътят му е чист. Няма как да сме сигурни, че някой няма да плати на портиера и да се вмъкне тук. Рано или късно и това може да стане. — Джо усети, че Лий още не е напълно убедена, и затова бързо изигра последната си карта: — Убеден съм, че господин Манинг би искал да остана тук и да се грижа за вас и приятелките ви и той огледа многозначително възмутената перфекционистка Хилда и недоволната, независима Брена, които снизходително нарече „приятелки“, които имат нужда от защита.
Лий осъзна, че Джо притежава плашеща способност да убеждава, хитро превръщайки собствените си желания в чужди. Сега бе спечелил с намесването на Логан в разговора.
— Може би сте прав, господин О’Хара. Благодаря ви.
— Моля. И… наричайте ме Джо — напомни й той. — Така ми казва Мередит, тоест… госпожа Фаръл.