— Чудесно… и моля те, обади се на Джейсън. Вчера два пъти говорих с него. Направо е откачил, защото още не те е виждал и защото не знае кога ще бъдеш в състояние да излезеш на сцената.
Тази новина събуди чувство на вина у Лий, но също така и раздразнение, че я притесняват.
— Не съм говорила с него, откакто ме изписаха, но той ми оставя съобщения всеки божи ден. Казва, че Джейн Сербинг се справя отлично в моята роля.
При споменаването на името на ослепително красивата дубльорка на Лий Шийла направи кисела физиономия.
— Сърцето й сигурно се къса, задето не си умряла при катастрофата. Хич не ми харесва, че се качи на върха заради нещастието ти.
Лий удивено зяпна приятелката си. Шийла никога не говореше така. Тя бе психиатър и търсеше обяснение за поведението на хората, не ги осъждаше за грешките и чувствата им.
— Само не ме карай да говоря за тази Джейн… — каза Шийла и отново погледна часовника си. — Ще закъснея, трябва да тръгвам. Можеш да ме търсиш по всяко време, ако имаш нужда от мен.
Докато Шийла й бе на гости, телефонът не бе спрял да звъни. Когато тя си тръгна, Хилда донесе съобщенията, които бе записала, и Лий ги прелисти. Освен всички останали, на които трябваше да се обади, непременно се налагаше да се свърже с Майкъл Валенте и с Джейсън.
Жената, която вдигна телефона на Майкъл Валенте, се държа оскърбително. Освен че говореше студено, тя очевидно ни най-малко не вярваше на отговорите, които Лий даваше на любопитните й въпроси. Непознатата не само настоя да разбере за какво се отнася обаждането, но и я принуди да й даде домашния си телефон и адрес, после неучтиво прекъсна обаждането, оставяйки я да чака Валенте да вдигне. Името на Лий вече от цяла седмица не слизаше от челните страници на таблоидите, а от два дни с него свързваха и името на Валенте, затова й се стори, че всички тези груби въпроси, които жената на телефона й зададе, са съвсем излишни. Ако непознатата бе негова икономка, значи имаше изрични нареждания да взима най-подробна информация от обаждащите се. Ако жената му бе любовница, то тя изгаряше от ревност, щом чуеше женски глас по телефона. Каквато и да бе истината, явно беше почти невъзможно човек да се свърже с Майкъл Валенте просто така.
Стоя доста дълго, докато изчакваше, и вече започна да й става досадно. Тъкмо щеше да затвори, когато Валенте най-сетне вдигна:
— Лий?
Кой знае защо, но й се стори, че ток потече по вените й, когато чу първото си име, изречено от устата на Валенте. Имаше нещо много… тревожно… в това.
— Лий? — повтори той.
— Да, на телефона съм. Извинявай, разсеях се.
— Благодаря ти, че изтърпя инквизицията, на която те подложи секретарката ми, и за това, че ме изчака. Секретарката ми реши, че си някоя репортерка. Когато ти се обадих, бях много зает и не ти дадох личния си номер, както мислех да направя. Имаш ли новини от Логан?
— Не, нищо — отвърна тя, чудейки се дали той винаги е обсаден от пресата, или — да не дава Господ — тя самата е причина за положението. Имаше ужасното чувство, че е второто.
— Лий?
Тя въздъхна и рече:
— Извинявай. Сигурно имаш чувството, че си говориш сам. Тъкмо си мислех, че се надявам, че пресата винаги те преследва и че не аз съм причината за настоящата ситуация. — В мига, в който изрече тези думи, разбра колко абсурдни са и колко грубо бе постъпила, като бе намекнала за тъмното минало на Майкъл, което бе разбило репутацията му пред властите и медиите. Притисна длан към челото си и затвори очи. — Извинявай — нещастно рече тя. — Не исках да прозвучи така.
— Няма нужда се извиняваш — отвърна той, ала думите му прозвучаха студено и дрезгаво. — Чудех се дали утре ще е удобно да намина и да си взема документите от кабинета на Логан. Вчера в бързината забравих за тях.
„В бързината вчера“ Валенте бе променил всичките си планове за деня, бе издирил пилота си, бе изтърпял Джо и ужасното отношение на полицаите и я бе завел в планината с хеликоптера си, дори я бе носил на ръце до хижата. Нервите й бяха опънати, а отчаянието й пречеше да общува нормално с хората, затова не можеше да благодари на Валенте както подобава.
— Просто… съжалявам — повтори тя плачливо.
— Защо? — огорчено попита той. — Защото четеш за мен във вестниците? Или защото вярваш на написаното?
Лий вдигна глава. Сбърчи мъчително вежди, нещо я тревожеше, нещо, което трябваше да си спомни.
— За всичко — разсеяно отвърна тя.
— В колко часа да намина утре?
— Когато решиш. Ще бъда тук през цялото време, освен ако не се разбере нещо за Логан.
Щом затвори, Лий замислено се загледа в телефона, опитвайки се да разбере какво точно я бе разтревожило. Нещо в гласа му. Гласове без лица… Мъжки глас, който й се бе сторил приятен, после плашещ, а след това и… опасен…