— Ако ще се размекваш и ще се лигавиш всеки път, когато говориш със семейството на жертвата, няма да изкараш и два месеца в отдел „Убийства“, Литълтън.
— Вече изкарах две седмици — весело отвърна тя.
— Ако не се бе прехвърлила, сега щях да съм в Осемнайсети и да си върша работата, вместо да се мотая тук горе.
— Може би, но ако не се бях прехвърлила, никога нямаше да имам шанса да работя с човек като теб.
Шрадер я изгледа подозрително, търсейки и най-малката следа от сарказъм, но усмивката й изглеждаше съвсем искрена.
— Логан Манинг дори не се смята за изчезнал. Просто го няма.
— И ти мислиш, че аз съм виновна, задето капитан Холанд ни изпрати тук?
— Адски си права. — Той бутна с рамо вратата и студеният въздух ги блъсна толкова силно, че за малко да отстъпят крачка назад. — Семейство Манинг са важни персони. Кметът и комисар Труманти са им приятели, затова Холанд реши да изпрати някого с „добри обноски“, за да се оправи със случая Манинг.
Сам прие думите на партньора си като шега:
— И той мисли, че аз съм този човек?
— Така каза.
— Тогава защо изпрати и теб?
— За всеки случай, ако се наложи да се свърши някаква работа. — Шрадер зачака Саманта да отвърне на обидата, но тя не го направи и той се почувства като пълен идиот. За да заглади нещата, реши да се пошегува: — И защото имам страхотно дупе.
— И това ли ти каза?
— Не, но го видях да ме оглежда.
Сам не се сдържа и се засмя. Той си знаеше, че не е привлекателен, всъщност направо плашеше непознатите. Беше висок само метър и шейсет и бе прекалено широкоплещест за ръста си, впечатлението се засилваше от дебелия му врат, четвъртитата глава с широки челюсти и проницателни, почти черни очи. Когато се мръщеше, на Сам й приличаше на разбеснял се ротвайлер. Дори когато не се мръщеше, пак й напомняше на ротвайлер. Тайно го наричаше Шрадвайлер.
Горе, на третия етаж на болницата, млад лекар стоеше край леглото на Лий и четеше болничния й картон. Тръгна си тихо и затвори вратата след себе си. Допълнителната доза морфин, която бе наредил да й се направи, вече се вливаше във вените й, притъпявайки болката. Лий потърси спасение от тревогите си в спомените от последната им вечер с Логан, която бе прекрасна и когато бъдещето бе изглеждало безоблачно. Съботната вечер. Рожденият й ден. Премиерата на новата пиеса на Джейсън Соломон.
След постановката Логан даде парти, за да отпразнуват и двата повода…
Втора глава
— Браво! Браво! — След шест биса аплодисментите все още не стихваха. Актьорите се подредиха на сцената в редица и се покланяха един след друг, ала когато Лий пристъпи напред, ръкоплясканията се извисиха до кресчендо. Тя зърна Логан на първия ред, беше се изправил и аплодираше с гордост. Тя му се усмихна, а той вдигна палци.
Когато завесите се спуснаха, Лий отиде зад кулисите, където бе Джейсън със сияещо от щастие лице.
— Страхотен успех, Джейсън! — поздрави го и го прегърна.
— Нека се поклоним още веднъж, само ти и аз — помоли я той.
Джейсън можеше да излиза на бис до среднощ, докато и последният зрител не напуснеше залата.
— Не. Достатъчно поклони — отказа му с усмивка Лий.
Той обаче я дръпна за ръката. Беше като едно трийсет и пет годишно дете: гениален, несигурен, чувствителен, егоист, лоялен, темпераментен, мил.
— Хайде, Лий. Само още веднъж. Заслужихме си го. — Зрителите започнаха да викат автора и усмивката му се разшири още повече. — Те наистина искат да ме видят пак.
Той беше направо в екстаз и Лий го изгледа със смесица от майчинско разбиране и благоговение. Джейсън Соломон можеше да я омае с интелекта си, често я нараняваше с липсата си на деликатност или я очароваше с нежността си. Хората, които не го познаваха, го смятаха за ексцентрик. Приятелите му, общо взето, го мислеха за гениален, но дразнещо самовлюбен. Тя обаче го познаваше отблизо и обичаше и двете му половинки.
— Само чуй аплодисментите — каза Джейсън и пак я дръпна за ръката. — Да отидем отпред…
Лий не можеше да спори, докато той беше в такова настроение, затова каза:
— Ти върви. Ще те чакам тук.
Вместо да я пусне обаче, Джейсън я задърпа след себе си. Когато изтичаха на сцената, Лий залитна и всички в залата видяха съпротивата й. Объркването се хареса на зрителите. Двете най-големи звезди на Бродуей все пак бяха най-обикновени хора. Освен ръкоплясканията в театъра избухна и смях.
Джейсън и Лий се поклониха за пореден път и той щеше да я увещава да го направят отново, ала тя измъкна ръка от неговата и със смях му извика:
— Не забравяй старата поговорка. Прекален светец и богу не е драг.