Асансьорът беше празен и те го взеха до третия етаж. Коридорът бе слабо осветен, но откриха стаите с номера от двеста нагоре на следващия етаж.
— Стой точно тука — каза Еди. — Не прави нищо, докато не чуеш врява.
Слим се изтегли в сянката, откъдето можеше да вижда коридора и края на стълбището. Еди се запромъква покрай вратите, като търсеше № 243, предположи, че стаята, която му трябва е в другия край и беше прав. Поослуша се пред вратата, но не чу нищо. Натисна внимателно дръжката с ръка и като почувства, че езичето на бравата поддаде, бутна леко. В стаята бе тъмно, но той пристъпи навътре и затвори вратата. Извади от джоба си малко фенерче и лъчът му бавно обходи стаята. Беше съвсем празна. Светна електрическата лампа. С пистолет в ръка бавно тръгна напред, като бавно затърси местата, където някой можеше да се крие. Не откри нищо и се отпусна. Стаята беше разхвърляна, сякаш обитателят й се беше облякъл набързо. На леглото имаше куп дрехи. На пода лежеше нещо бяло, копринено, като че ли някой току-що го беше изхлузил от тялото си и оставил там. Тоалетката бе претъпкана с козметични бурканчета, част от съдържанието на една голяма пудриера бе разсипано върху килима. Еди отвори няколко чекмеджета и погледна в тях, но не откри нищо интересно. Обърна се към отворения прозорец и погледна навън. Тяхната „Еърфлоу“ бе изчезнала. Надвеси се навън, но улицата бе пуста.
Изпсува тихо, като се взираше в полумрака. Какви, по дяволите, ги вършеше Флин? Къде бе отишъл? Изгаси светлината и се измъкна от стаята. Слим излезе от сянката и Еди го сграбчи за ръката.
— Флин се е изпарил. В стаята няма никой. Мисля, че тя е отишла на някоя среща.
Слим наостри уши. И двамата се ослушаха. Съвсем смътно дочуха някой да говори долу. Слим се промъкна до края на стълбището и погледна към фоайето. За миг остана така, облегнат на парапета, след това рязко се обърна.
— Федералните — прошепна. Намерили са портиера. Затова Флин е офейкал. Айде… трябва да изчезваме.
— Спокойно — каза тихо Еди. — Има някаква измама тук.
— К’ви ги дрънкаш? — запита Слим с пистолет в ръка.
— Коя е тая Борг? — на свой ред попита Еди. — Какъв й е Райли?
Как така се появяват ченгетата, когато тя ми определя среща?
— За Бога, давай да тръгваме, пък после размишлявай.
— Аз оставам да видя. — Еди тръгна обратно и Слим го последва, роптаейки.
— Ще се настаним в съседната стая за всеки случай, ако ченгетата се интересуват от 243.
Те заеха позиция зад вратата на празната стая, която оставиха открехната. Така можеха да виждат тъмния коридор. Стояха и чакаха. Еди чувстваше във врата си топлия дъх на Слим, който бе плътно зад него. Тъкмо когато се измориха и се отпуснаха, по коридора тихо премина човек. Едър, мощен тип, с широки рамене и сурово лице с бронзов загар. Еди видя как той излиза от полезрението му и чу как изкачва стълбите към следващия етаж. Не помръдна, нито издаде звук. Знаеше, че двамата със Слим са натясно, и че няма да е от полза, ако започнат да гърмят. Човекът бе агент на ФБР, Еди беше сигурен в това. Знаеше, че няма да е на хубаво, ако започне да си разменя изстрели с ченге, а и не си търсеше белята. Почакаха няколко минути и след това човекът се върна. Слим задиша учестено. Започваше да се разгорещява.
Агентът на ФБР поспря до тяхната врата и погледна през рамо назад. Изглеждаше озадачен, като че ли се опитваше да проумее нещо, после слезе по стълбите. Те си отдъхнаха малко. Еди понечи да излезе на коридора, но Слим го дръпна обратно. Вратата на стаята срещу № 243 леко се отваряше. Еди бързо притвори тяхната врата, като я остави достатъчно открехната, за да наблюдава. Отсрещната врата се отвори и една жена подаде глава навън. Той веднага я позна. Беше жената която изпусна картончето в краката му. Устата му се разтегли в усмивка. Тя се поколеба, огледа се нагоре и надолу по коридора, след това с бързината на гущер се шмугна в № 243.
Еди погледна през рамо.
— Как ти се струва тая работа?
— Тая фуста ли ти подхвърли картончето?
Еди кимна.
— Какво прави отсреща?
— Точно това ще разбера — отвърна Еди, като стъпи тихо на коридора.
— Страшно време си избрал, няма що, тъкмо когато ченгетата дебнат наоколо.
— Слушай Слим — прошепна Еди. — Не ми харесва нещо. Тази работа трябва да я поразровим.
Слим сви рамене. Започваше да нервничи.
— Отивам в стаята, от която тя излезе, и после, ако още съм цял, ще си поприказвам с нея. Гледай за ченгетата, а?
Слим кимна и Еди прекоси коридора. Натисна бавно дръжката и влезе в стаята. Лампите горяха. С един поглед обхвана цялото помещение. Лек трепет премина по тялото му и той бавно отпусна ръката с пистолета. На пода лежеше мъртъв мъж. Нямаше съмнения, че е наистина мъртъв. Малката синя дупка в средата на челото му подсказа на Еди, че бе мъртъв, като агнешки котлет.