— Хич не ме интересува к’во е казала Майчето — отвърна Еди, като оправяше вратовръзката си. — Ще хвърля едно око на тая кукла да видя какво става.
— Окей — сви рамене Док. — Аз ще седна горе на стълбите и ще ти обадя, ако идва Майчето, а Флин ще държи Слим под око.
Еди им се ухили.
— Чудесно, няма да се бавя.
Той се измъкна предпазливо от стаята, хвърли поглед надолу, след това изкачи стълбите до втория етаж с бързи, безшумни стъпки. Стигна до стаята на мис Бландиш. Вратата бе залостена отвън. Изтегли резето и мушна глава вътре. Леглото беше срещу него и той видя мис Бландиш да седи изправена, издърпала завивките до брадичката си. Коленете й бяха събрани ши бе седнала в най-отдалечения край на леглото. Свита така, тя изглеждаше дребничка. Лицето й пламтеше, в очите й имаше неестествен блясък. Еди си помисли, че тя е най-сладката кукла, която някога бе виждал. Те се погледнаха и той й се усмихна.
— Не се плаши, пиленце. Мисля само да те видя и да чуя някои неща.
— По-добре си върви — отвърна тя.
Той не се помръдна. Нито отстъпи, нито влезе в стаята — просто не помръдна.
— Слушай, момиче, аз съм на твоя страна — гласът му бе мек — и искам да се отървеш. Нищо няма да започвам… честно ти казвам. Хайде да си поприказваме малко.
Тя сви рамене с безразличие и той влезе в стаята, като тихо затвори вратата след себе си.
— Ето — оживи се той и измъкна плоската си бутилка, — пийни си.
Мис Бландиш взе бутилката и я надигна. Той видя как гърлото й се свива от парливия вкус на алкохола и как от устата й потича тънка струйка. Наведе се напред и измъкна бутилката от ръката й.
— По-спокойно — измърмори уплашено. — Това е силно.
Тя прокара ръка по лицето си, като че ли обърсваше паяжини. Еди седна на леглото и я загледа с любопитство.
К’во правят с теб? — попита я той.
Мис Бландиш го погледна с отсъстващ погледна с отсъстващ поглед. Еди почувства как големите й очи гледат през него към стената отзад и това го смути.
— Хайде развържи си езика, сестричке — каза й нежно. — Може да направя нещо за теб.
— Тука идва едно високо, слабо същество — изрече тя бавно, сякаш говореше на себе си. Той трябваше да се наведе напред, за да я чува. — Само стои и ме наблюдава от вратата и издава ужасни тихи стенания. Влезе снощи. Бях заспала. Събудих се и го намерих до леглото. — Тя спря и огледа притеснено стаята.
— Направи ли ти нещо? — попита Еди.
Мис Бландиш извърна сепнато глава, осъзнавайки, че той все още е при нея.
— Ти сънуваш ли въобще? — попита го тя. — Ужасни сънища. Събуждаш се изплашен. Лежиш неподвижно и се чудиш дали още сънуваш или е свършило. Така беше снощи. Сънувах… не помня какво сънувах… странно как човек забравя и пак знае, че е било страшно. Имах едно куче, което обикновено сънуваше пред камината — ужасяващи сънища. Краката му потръпваха и стенеше. Съжалявах го, но то се събуждаше и отиваше в готварната… май, като се събудеше, не помнеше.
Еди пое дълбоко дим чак в дробовете си. Доволен беше, че запали цигара. Предполагаше, че тя иска да говори и да махне всичко това от съзнанието си, но не бе сигурна в него. Той седеше съвсем неподвижно, само бавно изпускаше дима през ноздрите си.
— Да-а, имал съм лоши сънища, ама не значат нищо.
— Този сън беше лош. Виждаш ли, стана още по-лошо, когато се събудих. Той беше съвсем близо до мен. Беше тъмно… но то чух да стене съвсем наблизо. Като вятъра… знаеш как вятъра стене, когато вали. Приятно е да го слушаш пред буен огън… ама не беше приятно да слушаш него. Отначало си помислих, че съм пак у дома… но след това разбрах, че е влязъл той. Лежах съвсем неподвижно в леглото… и се преструвах на заспала. Мислех дори, че мога да се преструвам и на умряла. Трябва да е хубаво да си умрял… някога се страхувах да не умра… сега не ме е грижа. Стаята беше студена… студ ме облъхна, когато той издърпа завивките. Преструвах се на умряла и студена. Не бях облечена… старицата ми беше взела дрехите… бях само по бельо… Щеше ми се да съм в чувал… зашит здраво около врата. Дебелото зебло щеше да бъде толкова удобно… — тя млъкна и раздвижи колене. Еди хвърли угарката си в празната камина и запали нова цигара. — Мразя да ме докосват — рече изведнъж тя. — Стисках коленете си… неподвижна… точно като мъртвец. Чудя се защо хората се вкочанясват, като умират. Кучето, за което ти казах, дето сънуваше, умря. Намерих го на сутринта. Ужасно бе да го докоснеш… като парче дърво. Краката му бяха изпружени и дълго време не можахме да направим нищо с него, след това омекна и успяхме да го погребем. Не бях изплашена от тъмното. Дори ми беше добре. Разбираш ли, не можехме да се виждаме един друг. Мисля, че и той беше доволен от тъмното, защото, ако искаше, можеше да запали светлината… нали? Опитах се да потъна в дюшека. Натиснах се с всичка сила в дюшека, но нищо не стана. Ръката му беше студена, съвсем… лека отгоре ми. Вътре в мен нещо малко и твърдо растеше и растеше. Чувствах го вътре, като развиваща се пружина. Чаках я да се развие така, че да изпищя, тя растеше и растеше, но въобще не се разви. Ще ми се да съм мъж… мъжете не се притесняват за такива неща, нали? Момичетата са зле… понякога им призлява… но ти знаеш за това, нали? Щеше ми се дори да повърна — тя отчаяно удари със свити юмруци коленете си. — Един път четох за мъж, който преживял катастрофа и вече не бил като другите мъже. Щеше ми се всички мъже да са така… но и това не помогна. Чувствах как студената му ръка ме опипва. Беше като малка змия, легнала при мен. Мразя змии… а ти?