Дълго време бе мислил за този миг. От години живееше с него. Много пъти беше прехвърлял подробностите в ума си и знаеше точно какво иска да направи. Чувстваше, че сега може да го направи, нищо нямаше да го спре. Това беше неговият миг и той бе почти заслепен от блъскането на кръвта в главата си. След като изкачи стълбите, спря на площадката и мушна пистолета обратно в кобура. Ръцете му сграбчиха парапета и стиснаха здраво лакираното дърво, докато топлината им го направи лепкаво. Главата му бе обърната към вратата на мис Бландиш, погледът му бе втренчен, сякаш се опитваше да види през нея. Стоеше, клатеше се и трепереше, очите му дълбаеха дървото. Почувства, че краката му пристъпиха боязливо и остави тялото си да ги последва. Придвижи се бавно напред, докато застана пред вратата. Постави ръка на резето и почувства хладината на грубия боядисан метал. Започна да го издърпва, да мърка и да стене. Резето се измъкна от гнездото плавно и без звук. Слим го наблюдаваше как излиза, след това го бутна леко обратно и отново го издърпа. Направи го няколко пъти — издърпваше резето и леко го наместваше в гнездото му. Това действие го задържаше, после освободи резето и отвори вратата.
Мис Бландиш блуждаеше из стаята, облечена в стар копринен пеньоар. Той й стигаше до петите и ръкавите бяха навити. Тя се мотаеше безцелно, погледът й беше празен и унил, залиташе, като заобикаляше мебелите. Когато вратата се отвори, вдигна очи и видя Слим. Двамата стояха съвсем неподвижни и се гледаха. Дълго време останаха така: Слим на прага, наведен напред, хванал дръжката на вратата, мис Бландиш до леглото. Слим полека затвори вратата. Не направи някакво бурно движение, а я затвори бавно и така не наруши напрежението в стаята. После се облегна на вратата.
Мис Бландиш каза със слаб глас, че иска нещо за пиене.
— Нали няма да се приближаваш, докато не пийна нещо? — попита тя. — Не бих могла да го понеса, без да пийна.
Слим не каза нищо, но извади от задния си джоб плоско шише и го запрати към леглото. Тя проследи полета му през стаята. Хвърли се на леглото и отпи от шишето. Слим я наблюдаваше. Той се чуваше, че стене, но не можеше да спре.
Мис Бландиш извърна поглед от него и не го погледна повече. Стискаше шишето с две ръце, докато кокалчетата на пръстите й побеляха. Започна да шепне на Слим и да се клати напред-назад, тъй като упоеното и съзнание отказваше да се събуди.
— Страхливец — мълвеше тя, — страхливец… страхливец… страхливец. Защо стоиш така… и не правиш нищо? Защо не угасиш светлината, за да не мога да те виждам… аз не те гледам, но те виждам… ти идваш към мен. Иска ми се да съм мъж… защо не съм се родила мъж? — Тя изпусна шишето на пода и уискито потече по килима. Лежеше на една страна върху леглото и криеше глава между скръстените си ръце. Започна тихо да плаче. — Не можеш ли да ме оставиш на мира… остави ме само още малко… не ме докосвай… моля те, недей…
Голата лампа, която висеше от тавана, изведнъж угасна. Тъмнината падна върху й като задушаващо покривало. Тя почувства как студените му ръце я обръщат по гръб така, че легна напряко на леглото и главата й увисна встрани. Взираше се в чернотата, сълзите пълнеха очите й и се стичаха по лицето. Горещият въздух в стаята изведнъж връхлетя върху тялото й, някаква жестока и непоносима тежест я прикова към омачканите чаршафи. Съпротивата й беше изчезнала, затулена от тежкия облак, който обгръщаше съзнанието й. Изведнъж тя прошепна със слаб, ужасен глас:
— Причиняваш ми болка… не знаеш ли… ти… боли!
Глава трета
Дейв Фенър сложи крака върху бюрото и наклони стола си назад. Канцеларията му беше малка и доста добре обзаведена. Бюрото имаше вид на работно с хромираните си канцеларски пособия и белоснежната попивателна преса. Подът бе покрит с подходящ килим, а до прозореца имаше етажерка с юридически книги. Книгите изглеждаха нови и Дейв признаваше на приятелите си, че бяха само фасада за тези, които очакваха да ги видят тук. Той не беше отварял такава книга в живота си.
Фенър беше едър. Масивните му рамене се извисяваха над облегалката на стола, а здравите му мускули караха дървото да скърца. По навик той не сваляше шапката си в канцеларията. Тя бе килната над очите му и му придаваше вид на заспал.
Приемната беше по-широка. Една здрава дървена преграда я разделяше и пресичаше пътя на нежелани посетители.
Пола Долан седеше пред една бездействаща пишеща машина и прелистваше страниците на пъстроцветно списание. От време на време въздишаше и непрекъснато поглеждаше стенния часовник. Тя имаше великолепна фигура, множество къдрици с цвят на жито, а сините й очи бяха огромни. Фенър я беше наел без колебание, защото дори само видът и следваше да привлича клиентела, въпреки, че умът й не беше най-силната й страна.