— Здрасти, малката — рече Фенър. — Добре ли се справяш?
Пола заобиколи голямото бюро и се намести в скута му, но той я избута леко и свали краката си.
— Дръж се прилично, малката, сега не сме вкъщи.
Тя направи гримаса и седна на ъгъла на бюрото.
— Това страшно ми омръзва, Дейв — каза тя. — Нищо не се случва. Само седим и чакаме нещо да се появи, а то никога не се появява. Боже! Така мога да си седя и вкъщи.
Фенър се протегна.
— О-о, не е толкова лошо — прозя се той. — Започнахме твърде бързо… ето това е. Започнахме наистина блестящо… нали? Е, пак цари застой навсякъде. Мисля, че наоколо няма престъпления напоследък.
— Чудя се дали постъпи правилно — каза Пола, като гледаше през прозореца. — Получаваше добри пари в „Трибюн“, а това частно детективство изглежда страшно несигурно.
— Когато започнахме, мислеше, че е окей — отвърна Фенър. — За една седмица направихме повече мангизи, отколкото трупах за година с онова бръщолевене. Какво ти става? Платили сме достатъчно наем да изкараме още един месец… така че какво искаш, по дяволите?
— Окей, ти си шефът — усмихна се пресилено Пола, — но аз страшно се отегчавам да седя пред машината и да си въртя палците.
Фенър се усмихна.
— Е, винаги можеш да влизаш тука… аз ще те забавлявам, малката. Слушай, сладур, ако съвсем скоро не ни огрее, направо си подавам оставката и започвам нещо самостоятелно.
— Мога ли да си отида сега — кокетно попита Пола. — Има много неща, които едно момиче трябва да свърши, и за които един огромен и велик мъж като тебе не знае нищо.
— Бас държа, че е така — Фенър я огледа и си каза, че е голяма хубавица. Протегна дългата си ръка и я притегли до стола си. Тя не се нуждаеше от насърчение и те стояха, притиснати един до друг, няколко минути, докато Фенър си спомни, че все още е работно време. Ръката му се плъзна надолу по дългия й гръбнак. Тя изведнъж нададе остър писък и отскочи настрани, като се разтриваше леко.
— Хей — възкликна ядосано Пола. — За какъв се мислиш… за рак или нещо подобно?
— Добре, Пола — усмихна й се той. — Твоето присъствие само обърква работите в този кабинет. Тръгвай и го остави за малко на моите грижи. Какво ще кажеш да хапнем заедно довечера? Чувствам, че едно малко гуляйче няма да ни се отрази зле.
— Да — отвърна Пола. — С удоволствие. Ще ме вземеш ли?
— Хайде да е в седем… окей?
Тя кимна и излезе от стаята, като махна с ръка. Преди да успее да затвори вратата, Фенър извика:
— Нямаш ли нещо за четене в тази идиотска приемна?
Тя се върна със списанието си.
— Мисля, че си доста малък за това — каза Пола, като застана на вратата. — Пълно е с идеи, които могат да те накарат да мислиш.
Фенър започна да се надига от стола си с обяснимо раздразнение.
— Виждаш ли — продължи забързано тя, — едно хубаво момиче като мен трябва да внимава, като ти дава идеи… особено, когато е съвсем само. Тя пусна списанието и бързо изскочи от стаята. Фенър го вдигна и се усмихна. Тя беше особено хлапе. Настани се отново зад бюрото и започна да гледа картинките.
Изведнъж вратата се отвори отново и Пола се вмъкна в стаята. Лицето й бе грейнало от вълнение.
— Дръж се да не паднеш — прошепна тя театрално. — Драмата започва.
— Да не си се смахнала — изръмжа Фенър, но преди да успее да се изправи, тя пусна една бяла картичка върху попивателната пред него. Той я вдигна, погледна я и леко подсвирна.
— За Бога — възкликна Фенър, зяпнал Пола.
— Той е отвън и чака да те види.
Фенър се изправи и пусна списанието в кошчето за отпадъци.
— Бландиш? Джон Бландиш чака отвън да ме види? Ей, точно сега имам чувството, малката, че Фенър и Ко. Започват отново работа и моето чувство ми подсказва, че към тази работа има и малко десетачки. Слушай, Пола, прати го да влезе и се навъртай наоколо… може да ми потрябваш.
Пола въздъхна.
— Хапването се отлага… предполагам — каза тя. — Вече започнах да се вълнувам при мисълта, че ще ям с теб.
Фенър се ухили.
— Върви, любима, ако моето предчувствие се оправдае, много скоро ще си хапнем добре.
Той седна зад бюрото и скръсти ръце. Пола влезе отново и застана с ръка на вратата.
— Мистър Бландиш — каза тя.
Джон Бландиш влезе в стаята с бавни, отмерени крачки. Пола затвори вратата след него, като остави двамата мъже един срещу друг. Фенър бе изненадан, че Бландиш не е много едър. Беше си го представял като висок, силен мъж с месесто лице. Кралете на месото трябваше да бъдат такива. Бландиш бе точно обратното. Малко над среден ръст, слабо лице, гладко избръснат, с едра челюст. Очите придаваха на лицето му изключителна сила и характер. Дълбоки, разположени в тъмни кръгове, те бяха твърди, проницателни и жизнени. Бландиш го огледа критично от глава до пети. Той не бързаше, застанал така — студен, безучастен и недружелюбен. Фенър си каза, че разговорът няма да бъде лесен. Махна с ръка на Бландиш да седне.