— Седнете, мистър Бландиш — каза тихо. — Радвам се да се запозная с вас. Сигурно искате да поговорите с мен.
Бландиш седна бавно, като старец. Въпреки твърдостта в очите му, той се държеше отпуснато, като че ли беше крайно изтощен.
— Значи вие сте Фенър — рече той изведнъж.
Дейв седна отново.
— Да.
— Чувал съм за вас — продължи Бландиш. — Предполага се, че сте опасен, предполага се, че сте и умен.
Фенър сви рамене. Такива приказки не му казваха нищо.
— Дошъл съм да ви направя предложение. Искам само просто „да“ или „не“, защото бързам и имам много работа.
— Какво е вашето предложение? — попита Фенър, като си играеше с един нож за хартия.
Бландиш си избра пура от табакерата си, от свинска кожа. Внимателно отряза края с малко златно ножче и я запали. Не предложи табакерата на Фенър. Когато пурата се разпали, той вдигна рязко поглед, но Фенър още си играеше с ножа за хартия, сякаш не го интересуваше.
— Преди три месеца — започна Бландиш, като полагаше усилие да говори спокойно — дъщеря ми бе отвлечена. Това не е ново за вас, чели сте за тази работа.
Фенър кимна.
— Тя не е намерена, нито са хванати похитителите — продължи той с равен глас. — Ще ви предложа да разнищите до конец тази работа. Ако имате някакви колебания, не се захващайте, но ако мислите, че има шанс да успеете, кажете. За да ви е по-лесно да решите, искам да ви обясня какво ще е вашето положение. Аз ще ви бъда шеф. Ще вложа и последния си долар в тази работа. Парите не са проблем, но не мислете, че ще можете да си играете с мен, да си оплетете кошницата, защото аз съм от стара коза яре и не ми минават такива. — Той спря и погледна Фенър, но Фенър не каза нищо, нито вдигна поглед. — Федералното бюро за разследване все още работи по случая. Те имат ненадмината репутация и ще продължат да работят, докато не разкрият всичко, но аз не мога да седя безучастно, докато те следват установения ред на разследване. Аз самият се включвам и може да ги изпреваря. Не съм сигурен, но ще опитам. Имам фактите около случая, имам и тяхното сътрудничество. Разбирам, че вие доста сте видели и имате връзки там, където те нямат. Познавате много от тези гангстери, чрез вашата вестникарска работа. Чувал съм също, че веднъж тръгнете ли, нямате спиране. Вярвам, че вие сте човекът, когото търся.
Бландиш отново спря, но Фенър пак не каза нищо.
— Ще ви дам пет хиляди долара предварителен хонорар и ще платя всички разходи, ако не постигнете успех, няма да получите нищо повече. От друга страна, ако сполучите, ще ви платя петстотин хиляди долара.
Фенър бавно вдигна поглед, лицето му бе безизразно. Ненапразно се бе научил да играе покер с някои от най-проницателните картоиграчи в пресцентъра.
— Това е страшно голяма сума — каза той.
Бландиш кимна.
— Съзнавам това — рече той сухо. — Но мисля, че ще ви е доста трудно да я спечелите. За парите, които ви плащам като предварителен хонорар, искам действие. Не искам да седите в тази канцелария и да си измисляте версии. Искам да излезете навън и да работите там.
Фенър се изправи и отиде до прозореца. Погледна надолу към забързаните коли. Предчувствието не бе го излъгало. Петстотин бона бяха добър старт.
— Приемам — каза той, като се обърна рязко. — Ще оставя всичко друго и ще започна веднага. Искам, първо, заедно с вас да прегледаме случая. Ще извикам моята стенографка, искам разговорът ни да се запише.
Бландиш вдигна ръка.
— Преди да я повикате, искам да разберете ясно. Отсега нататък аз съм ви шеф. Вие не трябва да приемате никакво друго предложение. Трябва да ми докладвате, когато имате някаква информация. Ако мисля, че сте на грешен път, ще ви кажа и вие трябва да започнете отново. Това е единствената ви работа и нищо не трябва да ви пречи.
Фенър бутна шапката си още по-напред. Можеше да предположи, че при всичките тези мангизи най-неприятното е накрая. Той се приближи до Бландиш.
— Забрави всичко — каза грубо. — Върви и си намери някое питомно ченге.
Бландиш го погледна остро.
— Вие току-що се съгласихте да поемете тази работа — напомни му той.
— Да, съгласих се — рязко отвърна Фенър, — ама не при тези условия. На вас не ви трябва тип като мен, вие искате частно ченге, дюстабанлия, който гори от желание да си изкара хляба. Когато се захвана с някой случай, аз или се оправям както си знам, или въобще се отказвам. Искам да съм така свободен, че да мога да прескоча до Китай с едно обаждане, а не да тичам при някакъв големец и да питам „Може ли?“. На „Трибюн“ им показах пръст, защото редакторът мислеше да се разпорежда с мен. Не, сър! Сам съм си шеф и не приемам заповеди от никого… дори за петстотин бона. Така че забравете всичко и благодаря за предложението.