Мама Грисън седеше и слушаше, докато Еди разказваше историята. Седеше зад бюрото си и пушеше пура, а грубото и лице беше безизразно. Когато Еди свърши, тя се замисли за момент. Слим стоеше до вратата и я наблюдаваше. Док и Флин изглеждаха нервни. Тя ги изгледа един подир друг със студен, безжалостен поглед, който ги накара да се размърдат неспокойно.
— Не ви ли е ясно всичко? — попита грубо накрая. — Тоя упорит вестникар ще хукне към Джони с всичка сила. Ще почне да задава въпроси.
Еди се почеса по главата.
— Джони е свестен — рече смутено той. — Джони няма да се раздрънка.
— Тоя тип изглежда опасен — продължи Майчето. — Джони е къркач и бързо ще клекне, ако тоя тип почне да го обработва. Как виждаш Джони да си държи езика зад зъбите, ако го изпържат с печка? Хич не е за вярване. Джони така широко ще си отвори устата, че ще видиш всичкото пиене, дето плува в него.
Другите се спогледаха. Слим мушна ръка под сакото си и измъкна пистолет. Издърпа пълнителя, погледна го и го сложи обратно. Майчето го наблюдаваше. После кимна.
— Да, Джони трябва да умре. Тръгвайте. Тоя тип вече е на път. Флин и Док, вземете колата и изчезвайте. До утре сутринта да сте там. Ако оня тип е стигнал пръв, очистете и него. Това няма да бъде развлечение, така че гледайте да не оплескате работата. Не забравяйте, че щом новината се разчуе, ще трябва да се измъкваме. Оная история с отвличането ще излезе пак наяве. Така че опичайте си акъла.
Тримата мъже се измъкнаха вкупом от стаята и се втурнаха надолу по стълбите, а после — по алеята. Вмъкнаха се в колата, гумите изсвистяха и тя се понесе напред.
Роко, облегнат на стената, ги наблюдаваше с лек интерес. Седеше на слънце и замислено си чоплеше зъбите с дървена клечица. Спретнатият му костюм беше изгладен, а панталоните му, с доста къси крачоли, разкриваха ослепително бели чорапи. На главата му бе кацнало бомбе. Роко бе смешен на вид, но зъл до мозъка на костите си. Лениво се зачуди защо тримата от бандата бяха тръгнали толкова набързо. Погледна замислено към бара. Предположи, че някой ще загази. Точно тогава Еди излезе от бара и му кимна, но не спря, а продължи по улицата. Роко погледна след него, като все още чистеше дупките в зъбите си. Забеляза, че Еди има страхотна синина на брадата си. Тази работа започваше да изглежда интересна. Погледна часовника от другата страна на улицата. Беше един и нещо. Тръгна бавно надолу и стигна до ресторанта „Уморено куче“. Бутна хромираната врата и влезе в хладното, сумрачно помещение. Огледа се набързо, преди да подаде шапката си. В срещуположния край видя гардеробиерката на „Парадайз“. Беше се заела с порция раци. Роко се завлече до нейната маса и се усмихна със своята тънка усмивка.
— Това е чудесна възможност.
Тя спря, а пълната й вилица увисна във въздуха.
— Съгласна — отвърна лаконично.
— Знаеш ли, Мейзи, все исках да те почерпя едно ядене.
На кукленското й лице се появи щастлива усмивка.
— Давай направо, братче — рече тя весело, — няма да те спирам.
Той издърпа един стол и седна срещу нея. Тя продължи да яде с неочакван ентусиазъм. Роко погледна менюто и поиска студено пиле с гарнитура. Той умееше добре да разговаря с жени и докато ядеше, непрекъснато бърбореше. Мейзи не каза почти нищо, но се справи добре с яденето. Тя нямаше много време за разни италианчета, но когато такъв плащаше нещо, бе смела. Би го направила за когото и да е, стига да плати.
— Знаеш ли, хубавице — каза Роко, като се наведе напред с лакти върху масата, — трябвало е отдавна да се запознаем. Къде си крила тая красота толкоз време?
— Не се вдетинявай — закикоти се тя.
— Слушай — започна той тихо, — обикновено не се хващам с една, ама като се натъкна на сладурана като теб, се предавам. Някой казвал ли ти е, че си имаш бол от всичко к’вото трябва? Като те видях седнала тук, килнах си шапката… това е късмет, и тук Роко ще бръкне в спестяванията си.
Мейзи го погледна престорено срамежливо. Тези приказки наистина звучаха като долари.
— Как ще ти се отразят двеста долара? — попита Роко с онази своя тънка усмивка.
Сините и очи светнаха.
— Двеста долара? Охо! Как ще ми се отразят ли? — тя се разсмя. — Много неща бих направила за тия мангизи.
— Ела в моя апартамент да ги спечелиш.
За миг тя се поколеба, алчността й се бореше с престорено възмущение. Реши, че е по-добре да покаже малко фасон.
— Ех, откъде си ги измисляш такива? Не съм такова момиче!
Роко размаха ръце.
— Не ме разбра правилно — каза бързо той. — Аз не бих направил такова грубо предложение. Искам да дойдеш да си поговорим. Предлагам ти да купя информация.