Мейзи се изправи несигурно и Роко я хвана за ръка. Вместо да я заведе към камината, той я насочи към дивана. Тя се строполи с кикотене.
— Виж, наистина без глупости… — предупреди го Мейзи.
Той я бутна нежно върху кувертюрите. Те бяха гладки и хладни и тя лениво се протегна. След това изведнъж слабо запротестира.
— Хей, нали ти казах… — започна тя, но изведнъж спря и отново се изкикоти.
Фенър се погрижи да скрие колата си. Ловко я намести в гъстия храсталак и като излизаше, се обърна да види дали се вижда от пътя. Трябваше малко да нагласи клоните, за да я скрие напълно. Главата му бе замаяна от нощното шофиране, чувстваше се дяволски зле. Предполагаше, че шайката на Грисън е по петите му и нямаше много време да си оправи работите. Почти му се искаше да бе минал да вземе Флахърти, преди да напусне Спрингфийлд. „Двама са по-добре от един при сбиване“, каза си с крива усмивка, но времето не чакаше. Флахърти не бе в хотела си, когато му се обади. Знаеше, че Пола ще се заеме сериозно и Бренан ще тръгне.
Фенър бе доста близо до убежището на Джони, но не и съвсем близо. Започна да се изкачва по виещата се пътека към бараката. Носеше пистолета си в ръка. Джони сигурно нямаше да буйства, но Фенър не искаше да го хванат неподготвен. Като наближи бараката, тръгна по-предпазливо. Не бе възможно шайката на Грисън да е пристигнала първа, но той беше нащрек. Зазоряваше се, слънцето се издигаше над хълмовете. Денят щеше да бъде горещ. Над долината все още се стелеше мъгла. Това бе добре дошло за него, защото прикриваше донякъде действията му. Като стигна до полянката, спря. Застана зад един дебел дънер и се огледа пред себе си. Нямаше и следа от Джони, въпреки че вратата на бараката бе отворена. Фенър предположи, че се готви да излиза с пушката си, за да хване нещо за тенджерата. Прекоси бързо полянката и влезе в бараката като сянка.
Джони се бе навел над печката и разбъркваше няколко парчета бекон в един тиган. Беше с гръб към вратата и не забеляза влизането на Фенър. Фенър видя в един ъгъл ловджийската пушка, но тя бе твърде далеч от Джони, за да се безпокои. Той вдигна пистолета си и тихо подвикна. Джони потрепери от изненада и бавно се обърна. Лицето ме беше мъртво бледо, изкривено от ужас. По него избиха жълти петна, като видя Фенър. Дейв го съжали.
— Спокойно, не буйствай и ще бъдеш добре.
Джони стоеше там, безпомощен от уплаха.
— К’во искаш? — измънка той и от устата му потече слюнка.
Фенър посочи един стол.
— Седни.
Джони като че ли се зарадва да го направи. Краката му се огъваха и той тежко се отпусна. Треперещите му ръце шареха по коленете.
— Слушай, Джони, искам малко информация от теб — каза възбудено Фенър. — От теб зависи дали ще ми кажеш честно. Ако реша, че лъжеш, ще те пречукам. Ясно ли? Ще те разкъсам на парчета. Нямам много време. Скоро тука ще стане ад.
Джони премигна глупаво. Погледна като обезумял към вратата, след това отново към Фенър.
— Райли и шайката му дойдоха тука с онова момиче Бландиш, нали? — рязко попита Фенър.
— Точно така, мистър — измънка той. — Да, така е.
— След това какво?
Джони отмести поглед.
— Не можех да ги оставя тука, бяха много опасни, разбираш ли, мистър? Не можех да рискувам да си разваля отношенията с ченгетата и ги разкарах. Просто им казах да си вървят по пътя и те го направиха.
— Колко време останаха тука?
— Колкото да хапнат, мистър, честно. Офейкаха с една голяма закрита кола веднага след като се наядоха.
Фенър се почеса по главата. „Същата история, но тя не ме води до никъде“, каза си той. Мислеше, че Джони знае още нещо, но го крие от него.
— Слушай, къркач такъв, знаеш още нещо. Хайде, изплюй камъчето! Къде отидоха?
Джони се сви.
— Честно, мистър, това е сичко, дето знам.
На Фенър не му се щеше да го прави, но трябваше някак да разнищи тоя проклет случай. Удари Джони точно в средата на отпуснатата му физиономия. Джони се сгромоляса назад заедно със стола. Изпълзя на крака и ръце, като стенеше. Докато се мъчеше да се изправи, Фенър го ритна силно и той се преобърна и започна да пищи пронизително. Фенър се приближи до него.
— Как беше? — попита го тихо. — Не ми казвай, че не знаеш, щото ще стана лош. Хайде, изповядай се.
Джони го погледна свирепо. С разплесканата по лицето си кръв приличаше на човек, преживял улична катастрофа.
— Казвам ти, че не знам — изръмжа той. — Остави ме на мира, а?
Фенър сграбчи тигана и застана над него.
— Ще говориш или ще излея тази мазнина върху тиквата ти.
Мазнината все още цвъртеше в тигана и Джони неволно се сви. Това го уплаши повече, отколкото ударът и той започна да бръщолеви, когато Фенър разклати тигана.