— Не ме закачай, мистър — захленчи той. — Питай Грисън, той знай… той беше там…
Фенър вярваше в предчувствия. През целия си живот той се подчиняваше на инстинктивното предчувствие, когато го спохождаше, независимо от това колко глупаво бе то. Докато стоеше надвесен над Джони, изведнъж му се прииска да залегне. Той не погледна през рамо, просто се тръшна на пода и се претърколи настрани от Джони със светкавична бързина. Чу се слаб звън на стъкло — някой бутна прозореца и през дупката се показа черният нос на автомат „Томпсън“. Умът на Фенър трескаво работеше. Бе се забъркал в тая каша и трябваше да намери добро прикритие, иначе щеше да украси някоя плоча в местната морга. Беше се появил Грисън, чакаха го неприятности. Близо до Фенър се намираше една желязна бака, в която Джони обикновено бъркаше храна за конете. Фенър се хвърли зад нея и в същото време погледна към Джони.
Джони седеше на пода, зяпнал срещу автомата. Беше като парализиран. Внезапният силен трясък на изстрела отекна из стаята и Фенър почти видя как куршумите се врязаха в гърдите на Джони. Шмугна се зад баката, когато дулото се извъртя към него. Куршумите удариха по железните й стени, сякаш стреляше картечница. Фенър се изпоти зад прикритието си. Не можеше дори да надникне, за да стреля в отговор. Този „Томпсън“ беше направо страшен. Зад него беше стената, баката го прикриваше отстрани. Не можеха да го нападнат, освен ако не влезеха в стаята. Той лежеше проснат и чакаше. Настъпи тишина, още по-осезаема след силния шум. Можеше да си позволи да се спотайва, нямаше защо да поглежда иззад баката и да става жертва. Прокле се, задето бе оставил вратата на бараката отворена. Направо добре се бе подредил. Сложи ухо на дъските и се ослуша, но не можа да чуе нищо. Всеки момент този „Томпсън“ можеше да се покаже зад ъгъла и да го направи на пух и прах. Овладя се и се намести още по-плътно до стената. Изведнъж чу неясни гласове отвън. След това някой извика:
— Хайде излизай! Знаем, че си вътре! Хайде излизай с вдигнати ръце.
На лицето му се появи крива усмивка. „И за тоя труд ще получа шепа куршуми в корема“, каза си той. Лежеше и чакаше. Предполагаше, че на Грисън и шайката му не им стиска да влязат и да го застрелят на място. Тази мисъл го окуражи. В края на краищата тези мерзавци бяха съвсем бъзливи и ако той се владееше, все още имаше шанс. Опипа мястото зад себе си и ръката му попадна на дръжката на брадва. Свали си шапката, сложи я на върха на дръжката и предпазливо я подаде иззад баката. Шапката подскочи рязко под пороя от куршуми, който я разкъса. Фенър се усмихна. „Добре, че тиквата ми не беше в нея“ — каза си той.
— Хей, негоднико, хайде излизай или ще си го получиш — извика му някой.
Лежеше ням като труп. Изведнъж чу как някой се смее отвън. Настръхна. Помисли си, че ще става нещо. Хвана ръба на баката и я издърпа близо до стената, така че се барикадира здраво. Чу как нещо падна на пода и успя да види един малък объл предмет, който чукна в дъските близо до Джони. Очите му подсказаха, че това е граната в мига, когато тя избухна. Главата му като че ли се разцепи на две от шума, а въздушната вълна го запрати към стената като кукла. За момент съзнанието му се проясни и той ясно видя какво става. Видя покрива на бараката над себе си и мръсните стени на стаята, след това всичко започна да се разпада пред очите му. Покривът започна да се руши и се стовари с трясък върху него.
Доста време му бе необходимо, за да се измъкне от ямата. Проклетата тъмнина го обгръщаше като одеяло. Щеше му се само веднъж да фрасне кучия син, който го удряше по главата. Изведнъж отвори очи и примигна от слънцето. Една неясна фигура се надвесваше над него, някакъв далечен глас му каза да не се притеснява. Поклати глава и след това съжали, че го направи. Пред очите му светнаха искри и някой промуши мозъка му с нажежен тирбушон. Чу се, че стене. Отпусна се безволево и се опита да проясни съзнанието си. Случилото се бавно изплува, той внезапно се изправи. „За Бога“, промърмори и от усилието му се зави свят.
— Оправяш ли се? — попита го някой.
Той извъртя нагоре очи. Един висок селяндур в работни дрехи бе коленичил до него. Възрастен фермер, зяпнал като риба, се виждаше отзад. Фенър страхливо размърда ръце и крака и леко въздъхна, като разбра, че се движат.
— Помогни ми да стана — рече настойчиво той.
Старецът пристъпи напред и двамата го хванаха под мишниците. Той леко се олюля, като го пуснаха, но бързо се възстановяваше.
— Да сте виждали някого наоколо? — изрече на пресекулки.
— Преди малко мина един автомобил с трима мъже вътре — отвърна високият селяндур. — Ний чухме трясъка и притичахме. Започнахме да викаме и тези тримата офейкаха.