— Коя сте вие, лейди? — попита той предпазливо.
Мис Бландиш отвори с усилие очи и вдигна безпомощно рамене.
— Не мога да си спомня — произнесе уморено тя. — Не ме и интересува много.
Роко се промъкна по-близо до леглото. Видя смалените й като точици зеници. Те му казаха много неща. Изведнъж си спомни. Видя големите снимки на първа страница в големите вестници. „За Бога — помисли си той, — това е куклата, дето беше отвлечена.“ Този път наистина се беше добрал до нещо. Приближи се и я погледна внимателно.
— Да-а — каза гласно, — знам коя сте.
Тя отвори стреснато очи.
— Какво правите тука? Не бива да стоите тука. На него няма да му се хареса това.
Роко се наведе над леглото.
— Не си блъскай главата заради него. Той е извън града.
— Мисля, че е по-добре да си тръгнете — продължи тя, сякаш не го бе чула. — Старата жена ще ме накаже, ако ви завари тука.
Роко заобиколи леглото и леко разтърси рамото й.
— Елате на себе си, лейди — изрече той умолително. — Слушайте ме малко. Дали са ти наркотици, не разбираш ли? Натъпкана си с нещо, дето са ти дали. Не можеш да си спомниш коя си и защо си тука.
— Моля ви, не ме докосвайте — отвърна тя. — Искам да си отидете. Искам да спя.
— Твоето име е Бландиш — каза Роко, като продължаваше да говори тихо, близо до нея. — Баща ти е Джон Бландиш. Ти беше отвлечена преди близо четири месеца, и ченгетата с твоя татко те търсят. Е, така ли е? Нали името ти е Бландиш?
Тя погледна със замаяни, празни очи.
— Бландиш? — повтори тя. — Това не е моето име.
Роко отстъпи назад и се почеса по главата. Беше сигурен, че това е мис Бландиш, но какво можеше да направи, за да проникне зад тази проклета стена. Умът му трескаво работеше. Тук виждаше куп мангизи за себе си. Ако можеше да измъкне това момиче и да го предаде на Бландиш, към него щяха да потекат много мангизи. И хубав плесник с опакото на Грисън. Имаше рискове, разбира се, но трябваше да рискува. Той бързо взе решение. Щеше да поеме рисковете.
Седна на леглото и изправи мис Бландиш. Тя седеше, обърната към него, със замаяно лице. Очите й бяха като огромни дупки в маска.
— Името ти е Бландиш — повтори той твърдо, но тихо. — Отвлекли са те, нали така?
Тя затвори очи и се опита да си спомни, но тежките облаци, които обгръщаха съзнанието й, бяха неподвижни.
Роко се отказа със стон на разочарование.
— Окей, наспи се — каза той, като я бутна обратно на възглавницата. — Аз ще се върна.
Обърна се към вратата и излезе от стаята.
Мейзи бе почти изпаднала в истерия, когато той си поиска шапката.
— Боже мой! — възкликна тя. — Изтрових се. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Роко нарочно си сложи шапката и оправи сакото.
— Губих си времето — каза той с тънка усмивка, — и мангизите също.
Той й пъхна няколко банкноти и тя ги сграбчи с трепереща ръка.
— Е — усмихна се тя облекчено, — ти не си лош.
Мама Грисън излезе от ресторанта и спря, като видя Роко. Роко повдигна шапката високо над главата си. Обичаше да показва, че познава добрите маниери.
— Добър вечер, Майче — каза той. — Тъкмо казвах на Мейзи к’ва страхотна красавица е.
Майчето стоеше и ги гледаше. Широкото й лице бе непроницаемо.
— Не вкарвай моите момичета в беля — бяха думите й.
Двамата наблюдаваха как тежко се изкачва по стълбите и Роко изтри лицето си с копринена кърпичка. Бе преценил времето до секунда.
Мейзи наблюдаваше старата жена с ужасен поглед. Роко рязко я плесна по хълбока.
— Ела на себе си — каза той. — Няма що да се плашиш.
Мейзи бързо отмести поглед от стълбите.
— Недей да правиш повече такива щуротии, за Бога — рече тя умолително.
Роко й се усмихна с онази тънка усмивка, която не казваше нищо. Излезе от клуба и отиде в ресторант „Уморено куче“. Седна на една малка маса и извади джобния си часовник. Беше почти десет. Поръча бутилка вино и изпрати момчето за вечерния вестник. Сложи бомбето на съседния стол и внимателно напълни чашата си с кисело червено вино. Облегна рамене на облегалката на стола и се протегна. Откри, че Мейзи го е изморила малко. Жените можеха да се съсипят, но кой би помислил, че тя ще се разпали. Да-а, ако се измъкне добре от тази работа, ще се види пак с Мейзи. Взе вестникът от момчето и му даде пет цента.
— Спести ги, сине — подметна той, като гледаше заглавията. — Трудно се печели напоследък.
Момчето погледна монетата и се нацупи.
— Вие сте напълно прав, мистър.
Мама Грисън бе застанала решително на огромните си крака и се взираше в мис Бландиш, която лежеше на леглото. Беше влязла тихо, без да събуди спящата. Стоеше и си мислеше за Слим. Опита се да се вмести в тънкото тяло на Слим, смътно да си представи какво чувства той към това така дълбоко заспало момиче. Мама Грисън знаеше колко е опасно да я задържа, но знаеше също и какво значи това за Слим. Чудеше се колко дълго ще продължи цялата работа. Не само колко време Слим ще иска да се влачи с нея, но и колко време ще мине, преди някой да разбере, че е тук.