— Да, наистина чудесно ме изигра тоя път. Искам ясно да разбереш. Ако прострелям тая ключалка, ще си докараме компания. Тоя блок е пълен с любопитни типове, дето ще отпрашат насам веднага щом започна да гърмя. Е, какво ще им кажеш, като дойдат?
— Не искам да виждам никого — бе лаконичният й отговор.
— За Бога, не можеш ли да престанеш да играеш на Грета Гарбо и да слезеш на земята? — попита нетърпеливо Роко. — Казвам ти, че трябва да се измъкна оттука. Представи си, че Слим не дойде. Цял живот ли ще стоим тука?
— Той ще дойде — отвърна тя.
Роко се изправи и се приближи до нея. Тя се сви и се отдръпна.
— Искам да разбера точно колко си смахната — той се мъчеше да говори спокойно. — Ти знаеш коя си, нали? — Тя кимна. — Знаеш, че Грисън те отвлече? — Тя отново кимна. — Знаеш, че си била натъпкана с наркотици?
Тя го погледна отчаяно и лицето леко й се сбърчи. Започна да плаче.
— Добре — рече Роко нетърпеливо, — остави това. Никак няма да ти помогне. Била си натъпкана с наркотици и т’ва малко те е смахнало, само малко, ама ти не знаеш к’во искаш. Аз те измъкнах от Грисън и искам да те заведа при твойто татенце. Т’ва е добре, нали? Твоят старец ще умре от радост, като се върнеш, и ти пак ще си окей. Когато ни дойде компания, искам да им кажеш как ти помогнах. Разбра ли всичко?
Тя видя, че зад гърба му вратата на кухнята тихо се отваря. Очите й се разшириха. Вратата продължи да се отваря. Слим бе облян в пот. Беше се изкачвал сантиметър по сантиметър по сервизния асансьор. Жълтеникавите му очи бяха полузатворени.
— Разбра ли? — Повтори Роко.
Вече не му пукаше. Знаеше, че Слим е зад него, но не можеше да се обърне. Знаеше, че умира с всяка секунда, но просто нищо не можеше да направи. Погледна мис Бландиш, видя красотата й, видя празните й ужасени очи. Чудеше се какъв щеше да бъде краят му, ако не беше се захванал с това. Защо, по дяволите, се бе захванал с нея? Знаеше рисковете и ги бе приел. Не искаше да умре. Не както щеше да го убие Слим. Беше виждал ножа на Слим преди това. Почувства за последен път как мускулите му се отпускат и след това стоманеното острие сложи край на всичко.
Еди лежеше на леглото с разкопчано до кръста горнище на пижамата. От устата му висеше цигара. Лежеше и слушаше Ана, която беснееше из стаята. Пълното му безразличие бързо се изчерпваше. Ана бе чудесно момиче, когато й се искаше, но когато се сърдеше, не бе така съблазнителна.
С червената си нощница, с разрошена коса, тя стоеше до леглото и крещеше по него. Еди стисна устни. Наблюдаваше я с полузатворени очи.
— И нещо повече — изписка тя, — време е да се махнем от тук. Тоя град ще ме побърка. Къде, по дяволите, мислиш, че ще стигна? Мислиш ли, че искам да правя евтин стриптийз всяка нощ до края на живота си? Хич не е за вярване! Аз ще постигна успех в живота си, чуваш ли? Няма да се мотая с твоята селска шайка и да събирам подаяния, в сравнение с който помощите за бедни изглеждат като банкет. Главата си режа, че няма. И запомни, че няма да търпя тъпите забележки на тоя хилав тъпанар, с който се мотаеш.
Еди кисело й каза да не крещи.
— За Бога — изръмжа той, — остави ме да си отдъхна. Като нищо тези дни ще те забележат. Вие, голите танцьорки, си мислите едно и също. Светът е пълен с женски, дето показват всичко, което имат… и какво става с тях?
Ана заудря с юмрук по таблата на леглото.
— Добре, умнико, щом така мислиш. Много добре ще се справя и соло. Можеш да хванеш твоите гангстерчета и да ги забучиш на стената един до друг. Край!
Еди лениво стана от леглото.
— Много ти порасна работата — каза спокойно той. — Май ти трябва нещо да се охладиш.
— Мухльо такъв — изкрещя му Ана. — Да не мислиш, че ме е страх? Няма начин! Такива като теб под път и над път, същото се отнася и за другите. Райли имаше повече идеи, отколкото ти някога си измислял.
Еди се засмя. Това му се стори забавно.
— Да — рече той, надвесен над нея, — и къде е той сега?
— При мангизите — озъби му се Ана, — там, дето ти никога няма да бъдеш. — Еди отново се засмя. Тая кукла щеше да се развесели много, ако знаеше колко дълбоко е скрит Райли.
— Стига, малката — каза той! — Остави тая работа. По дяволите! Тия дни само се дърпаме.
Ана раздразнено му обърна гръб.
— Нищо няма да направиш, нали? — каза горчиво тя. — Просто си седиш тука и не вършиш нищо. Казвам ти, аз напускам.