— Какво й има? — прошепна той на Слим. — Откачена или какво?
— Да-а — отвърна Слим, като се спря за миг, — не й обръщайте внимание… загуби майка си и затова е така.
Мис Бландиш бе скрила лицето си в ръце. Шерифът наду едрите си бузи.
— Накара ме да се чудя — рече той. На Слим му се щеше да го прати по дяволите. — Накъде отиваш човече?
Слим отвърна „Канзас“ и влезе в колата. Шерифът продължаваше да се блещи след тях. Колата потегли спокойно надолу по улицата. Когато излезе извън града, Слим увеличи скоростта. През цялото време си мислеше, че новината за смяната на колата се е разпространила вече. Ченгетата ще търсят тази малка черна кола, както бяха търсили другата. Веднъж като тръгнеш да бягаш, полицията се втурва по петите ти и не изостава. Арестуването ти е просто въпрос на време. Слим не хранеше никакви илюзии. Преди да те пипнат обаче, има шанс да застреляш другия. Повече му се щеше да си разменя куршуми с някого, отколкото да бяга ей така. Ако знаеше къде отива, нямаше да му пука толкова, но той не знаеше къде, по дяволите, да отиде. Просто чувстваше, че трябва да продължава, за да бъде с една крачка пред ченгетата. Бяха го принудили да бяга, а умът му не можеше да измисли нищо.
Пътят започна да се изкачва. Излизаше от гората и се насочваше към хълмовете. Планинският път се виеше с неочаквани резки, остри завои. Кракът му непрекъснато натискаше педала и той се носеше нагоре, вкопчен в кормилото.
По средата на изкачването го осени една мисъл, намали и след това спря.
— Излизай — каза на мис Бландиш. — Малко ще походим.
Надвеси се над нея, отвори лявата врата, сложи ръка под мишницата й и я избута на пътя.
Някъде назад пътят изчезваше от погледа в рязък завой. Той каза: „Стой тук“ и се върна до завоя, за да погледне назад. Нищо не идваше. Застанал на ръба на стръмнината, той виждаше долината далеч долу и бялата лента на пътя, който се виеше нагоре като змия. Върна се при колата и като се наведе през прозореца, освободи ръчната спирачка. Колата веднага тръгна бързо назад. Той трябваше да отскочи и се просна в белия прах. Изправи се на колене, загледан в колата, която набираше скорост. Мис Бландиш също я наблюдаваше. Колата стигна до завоя и колелата й слязоха от пътя. Блъсна се в дървените оградни стълбове. Те започнаха да поддават и накрая се изкривиха като свещи на слънце. Колата увисна на ръба, прашна на слънцето, и изчезна. Слим стоеше, коленичил на пътя, заслушан в далечния грохот. Изправи се на крака и вдървено пристъпи към мис Бландиш.
— Хайде тръгвай!
Двамата поеха нагоре по прашния път под горещото слънце. Вървяха бавно и мълчаливо. Слим се придържаше близо до нея и я принуждаваше да крачи от вътрешната страна. Като стигнаха върха, и двамата спряха и се огледаха. Под тях се стелеше долината като зелен килим с необикновени шарки.
Слим седна на банкета и дръпна мис Бландиш до себе си.
— Искам ясно да разбереш — той килна шапката си. — Ще скочим в някой камион и ти трябва да си затваряш устата. Няма да говориш, нищо няма да правиш. Ако започнеш нещо, аз ще започна да стрелям, така че твоя си работа. Все ще се измъкна и ще те взема със себе си.
Мис Бландиш се обърна с лице към него.
— Защо не ме убиеш? — възкликна яростно тя. Той се слиса от безумния й поглед. — Не може да продължава така и ти го знаеш. Защо не се отървеш от мен? Мислиш, че искам да живея ли? Не искам, казвам ти.
Слим смутено й подхвърли да не се горещи.
— Ей сега ще се заема с теб — той сложи ръце на гърлото й и стисна. Тя не се възпротиви. Ръцете й бяха отпуснати на тревата. Слим я пусна и се изправи. От джоба си извади къса гумена палка и я заплаши с нея. Дивият блясък в очите й веднага угасна и тя се сви.
— Не, не ме докосвай с това — извика тя ужасена.
— Още една думица — свирепо отвърна Слим, — и ще си го получиш.
Тя се отдръпна с разкривено лице. Реагираше като животно, заплашено с камшик. Погледът и бе втренчен в палката.
— Хайде — той я дръпна да се изправи. — Внимавай или ще се ядосам.
Продължиха да вървят. Пътят започна да се вие надолу и се ходеше лесно. Краката им се движеха сами, тежестта на телата им ги носеше надолу по стръмния склон и те почти тичаха. В подножието на склона ги настигна един лекотоварен камион. Чуха свистенето на гумите по надолнището и Слим застана по средата на пътя, махайки с ръка. Камионът спря и шофьорът му се усмихна. Беше съсухрен човечец със самоуверено птиче лице, придобило керемиденочервен загар от слънцето и вятъра.
Слим пожела да узнае къде отива.
— В Джеферсън — отвърна шофьорът. — Искате ли да ви взема?