Приближи се и Бренан.
— Свършено е — въздъхна той.
Фенър пое дълбоко въздух и бавно се запъти към плевника.
Седнал зад волана с мис Бландиш до себе си, на Фенър му мина през ум, че тя през цялото време е имала лош късмет. Пренебрегна това, че бе живяла в охолство и бе имала всичко, което може да се купи с пари, още от момента, в който е била достатъчно пораснала, за да го оцени. Срещу добрите неща в живота си, тя бе преживяла четири месеца с Грисън. Повечето хора биха предпочели един сив живот пред такова преживяване. Фенър вярваше, че всеки човек има предопределена съдба и въпреки, че малките неща са подвластни на волята ни, големите са строго подредени, като зелените дупки на игрище за голф. Той изпитваше жал към момичето и неудобство, че не можеше да й каже точно това, което ще я успокои.
Като остави полицаите и Бренан във фермата, Фенър отведе мис Бландиш. След първата неловка среща, тя не бе отворила устата си, нито го бе погледнала. Бе я намерил свита в сеновала. Тя бе скрила лице от него, когато главата и раменете му се появиха в отвора. Фенър й бе говорил меко, казал й бе, че всичко е свършено и той ще я заведе вкъщи. Беше се държал съвсем безучастно към нея и видя, че е доволна от това. Тя слезе с него по стълбата в чуждата рокля, мръсна и раздърпана, с огромни празни очи върху бялата маска на лицето.
Бренан бе оттеглил хората си от плевника, така че никой да не я зяпа. Бе показал изненадваща човещина. Самият той също се беше оттеглил. Колата бе докарана близо до плевника, празна, със запален двигател. Фенър смутено се зачуди дали не правеха твърде голяма трагедия от случилото се. Дали нямаше да е по-добре, ако я беше поздравил по-нормално. Но един бърз поглед към лицето й му подсказа, че бе постъпил правилно. Той не я докосна, когато тя се качи в колата. Дръпна се назад и я остави да се отпусне на седалката, без да й помогне. След това заобиколи и се мушна зад кормилото, потегляйки с голяма скорост.
Когато фермата остана няколко мили назад, Фенър каза съвсем небрежно:
— Водя те в един тих хотел. Баща ти те чака в Канзас, но мисля, че ти ще искаш да си починеш и да облечеш други дрехи, преди да се срещнеш с него.
Тя не каза нищо, но Фенър забеляза, че се отпусна. Той продължи да кара мълчаливо. Наблюдаваше отражението й на предното стъкло и видя, че плаче. Помисли си, че не след дълго ще бъде по-добре.
Хотелът наистина беше тих. Пола беше свършила добра работа. Той заведе мис Бландиш горе, без да срещне никой. Приготвената за нея стая бе претъпкана с цветя, чиито тежък аромат изпълваше неподвижния въздух, а чистотата бе подканващо спокойна.
Тя отиде бавно до прозореца и застана, загледана в белите облаци, които се трупаха в синьото небе. С една ръка галеше цветята, въпреки, че не ги погледна.
Фенър стоеше тихо до вратата.
— Ей там има храна — обади се той, — а отдясно е банята. Взел съм ти някои дрехи. Ще ги намериш в шкафа. Желаеш ли нещо друго?
— Дай ми да пийна — отвърна тихо тя.
— Разбира се, какво искаш?
Тя не каза нищо. Фенър забеляза, че къса цветето с трескави пръсти. Листата падаха на килима в краката й.
Той отиде до масичката за сервиране, поставена до стената. Избра бутилка скоч и наля малко. Остави бутилката и чашата на масата и се отдръпна.
— Би ли излязъл? — каза тя, все още с гръб към него. Фенър видя, че раменете им треперят.
Той напусна стаята и тихо затвори вратата. След това се облегна на стената и запали цигара. Килна шапката над очите си и зачака. Беше търпелив и остана известно време така. Просто стоеше, ослушваше се и пушеше. Чувстваше се неспокоен за нея и се чудеше какво друго да направи. Накрая се отдръпна от стената и надникна отново в стаята. Тя все още стоеше и гледаше през прозореца. В ръката си държеше чаша, пълна с чисто уиски. Фенър пое дълбоко дъх, като видя, че бутилката е почти празна.
— Защо не хапнеш? — попита той, като затвори вратата след себе си и се облегна на нея.
— Не искам никаква храна — гласът й изведнъж прозвуча ниско.
— Да позвъня ли на баща ти? Сигурно няма търпение да разбере, че си в безопасност — каза той след дълга пауза.
— Не!
— Предполагах, че няма да искаш.
Тя стоеше колебливо, след това подхвърли през рамо:
— Защо казваш това?
— Мога да предположа какво си преживяла — отвърна Фенър, като внимателно подбираше думите си. — Искаш да свикнеш, нали?